Some Nice Melodies / to Share with Friends е дебютен авторски албум на композитора и тромбонист Вили Стоянов. Пиесите в него са вдъхновени от любовта му към хубавите мелодии и от приятелството с музикантите, с които музицира – Димитър Льолев – саксофон, Мартин Ташев – тромпет, Милен Кукошаров – пиано, Борис Таслев – контрабас, Атанас Попов – барабани. Специални гости сме Михаил Йосифов – тромпет, Димитър Карамфилов – контрабас, Милица Гладнишка – вокал, и аз – Светослав Николов, в ролята на интервюиращ.
Вили Стоянов представя Some Nice Melodies / to Share with Friends в „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM на 21 септември от 19 ч. с повторение на 24 септември от 14 ч. Разказа му можете да чуете в плейъра по-горе и в съкратен вид да прочетете тук.
Премиерата на албума бе планирана за 1 октомври, но при затварянето на НДК заради изборите, бе отложена за 12 октомври от 21 ч. в клуб Singles. Вратите отварят в 20 ч. В същия ден публикуваният на 1 октомври в дигиталните платформи албум ще бъде представен за първи път на диск. Концертната премиера в Пловдив е на 21 октомври в Bee Bop Café. Албумът Some Nice Melodies / to Share with Friends е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд култура по програма „Музикални инициативи“.
Some Nice Melodies / to Share with Friends е моят първи опит да събера създадена от мен музика. Нарича се така, защото в него има няколко приятни мелодии, които споделям с приятели. Свирейки с тези хора, по-важното от мелодиите е това, което се случва в общото ни музициране, в споделянето на музика и идеи. Мелодиите са само различни посоки, които давам на моите приятели, за да подхванем мохабета. Много съм щастлив, че реализирах този албум, защото веднага започнах да мисля какъв да е следващият. Много съм щастлив, че до мен е Марина Василева, защото тя е основната причина да се предизвикам да направя албума. Без финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ също нямаше да може да стане, или поне не толкова лесно, или поне не сега. Благодаря на всички приятели, с които свиря в албума, на Audioslot, където албумът е записан, както и на Алекс Нушев, който извърши продукционната работа.
Some Nice Melodies / to Share with Friends започва с блус с добавена различна част. Заглавието The Bone Blues идва от „тромбон“. Това е първата мелодия, която някога ми хрумна. Естествено, че е блус. Покойният Васко Пармаков много ме подиграваше заради моята любов към тази форма.
Една от основните причини да се занимавам с музика винаги са били приятелите. От началото, когато ходих в градинката на „Кристал“ да слушам Жоро Корназов, Кристиян Александров, Стенли Танака, Роко, Венци Благоев... Аз въобще не съм знаел, че тромбонът е можел да звучи така, както го интерпретира Георги Корназов или както другите музиканти интерпретираха своите инструменти. Тепърва започвах в Музикалното училище. Но после се появиха моите приятели, с които започнах да свиря на улица – Мишо Йосифов, Кристиян Александров, диджей Ради – преди това беше Ради Басиста, Ясен Велчев, Кирил Македонски, Цецо Чобанов, Братя Владигерови, Румен Бояджиев. При мен всичко винаги е било свързано с приятели. От второто произведение в албума започваме с подаръците за приятели и посвещения към тях. „Мутата“ – така викат на Митко Льолев в Белащица. Откакто съм научил за този прякор, така си му викам и аз. Реших да напиша произведение с фолклорна основа. Започва като ръченица, завършва като кратко хоро. Началото е в минор, краят – в мажор, защото Митко много умело в своите композиции успява да си играе с контраста, характерен за част от нашия фолклор. В BrazzViliDJ имаме негова ръченица, която върви минор – мажор – минор – мажор. Когато ми хрумна тази мелодия, реших, че някой ден ще я изсвири Мутата.
Винаги съм се чудел, когато ходя на интервюта при Светльо в Jazz FM, че неговите въпроси звучат по-красиво от нашите отговори. Той винаги ни кара да се чувстваме още по-възвишени и специални. Студиото на Jazz FM е едно от местата, където човек се чувства много повече артист, отколкото на което и да е друго място, с изключение на сцената. Ние никога не успяваме да отговорим словом толкова красиво и съдържателно въпросите на Светльо, макар че винаги сме се старали. Затова реших да направя пиеса, в която той да си задава въпросите по неговия абсолютно уникален и единствен начин, неподражаем, а ние да му отговаряме с музика – по начина, по които ние можем най-добре. На различната група въпроси отговаря различен човек в различна музикална обстановка. Началото е една мелодия, с която звъняха алармите на най-старите нокии. Мелодията след това е бавното тръгване от вкъщи пеш към Jazz FM. Стигаме до първия въпрос на Светльо към мен. Отговорът е простичък, защото мен в началото в музиката са ме вълнували много простички неща, а именно – как да е най-приятно. След това въпросите на Светльо стават малко по-сериозни, но там вече отговарят доста по-философски и Милен, и Митко Льолев. Позитивната част от отговорите съм оставил на Борис Таслев и на Мартин Ташев. Най-позитивното и най-енергичното е финалът. Въпросът на Светльо е към какво съм устремен. Устрема винаги към си го представял в още по-бързо темпо и в почти неспирен мохабет. Говорим си един през друг с моите приятели за това какво искаме да правим в бъдеще. Това олицетворява финала на произведението. Чуйте „Музикално интервю“ – смятам, че се получи добре, Светльо – също.
Моите въпроси в това музикално интервю с Вили Стоянов и музикантите – негови приятели, са признателност за всеотдайността към музиката и благодарност, че чрез нея нашият живот е по-красив.
Михаил Йосифов е голям, голям, голям мой приятел, най-дългогодишният, човек, с когото съм открил почти всичко за музика, който винаги ми е подавал усмихната ръка. Тази ча-ча ми хрумна с лицето на Мишо. Той е човек, който много работи, но накрая идва, усмихва се, намигва, разказва виц, разсмива всички до сълзи. След това излиза на сцената и фразира така, че зарибява за музиката и за джаза огромен, огромен брой хора – публика и музиканти. Абсолютен мой музикален идол, страшен приятел и пример за подражание. Мелодията е точно това, което е той – страхотна усмивка и брилянтен тромпет. Ча-ча, защото исках да е в танцувален стил. С Мишо сме преминали през много проекти, в които сме търсили как да комбинираме джазовият привкус с танца, забавата, доброто прекарване – трудна цел, която не винаги сме постигали. Cha Cha para Miguel е подарък за моя изключителен приятел Михаил Йосифов.
Един път в „Синтезис“ по време на програмата ни Latin Boulevard, за пореден път свирим Chan Chan от репертоара на „Буена виста соушъл клуб“. Мартин я пее страхотно, Милен свири страшно романтично пиано. Но тогава, както песента си върви в ре минор, Милен я завърши в ре мажор, като че това е най-естественото нещо на света. Тя така светна, стана толкова красиво, изведнъж се превърна в нещо съвсем друго. Тази тъжна песен накара хората да вдигнат глава, да са усмихнат и да се зачудят какво всъщност е станало. Тогава си казах, че ако някой ден напиша нещо за Милен, то ще е в ре мажор, за да си спомням този момент. Отделно, по време на записите на втория албум на The Essential Funk Trombone, Алекс Васев изсвири страхотна каденца преди началото на една от неговите композиции – Party with Igor, която много ме вдъхнови. С преработка, но със същото внушение, направих тази балада. На живо тя е доста по-пространствена и показва моята възхита и абсолютната ми любов към страхотния, изключително романтичен и дълбок талант на Милен Кукошаров. Баладата се казва Melen, както съкровено му викаме на галено.
Милица винаги ме е впечатлявала с особеното си умение – тя може да те разсмее до сълзи, независимо какво преживява и през какво преминава. Покрай работата на секстета с Милица открих този неин разкошен човешки талант. Когато сме с нея, почти никога не си говорим за нищо сериозно, всичко преминава в почти истеричен смях. Реших да направя песен, която цели да онагледи ситуацията, когато джазови музиканти свирят, а публиката си говори. Това много често се случва, когато джазовите музиканти не комуникират с публиката. Естествено, тя го усеща и спира и тя да комуникира с тях. Тогава те започват да се „карат“ – да свирят „по-джазово“, по-силно или по-бързо или пък пиеси, с които да надвикат публиката. Естествено, това е комична ситуация, защото става дума за вид грешка. В „Шшшшт (с бенда се опитваме да свирим)“ Милица е в ролята на музиканта, който им се скарва.
Daydreaming винаги съм искал да се казва „20 километра до Синеморец“. Когато създадох BrazzViliDJ на едно свирене на улицата пристигнаха две момичета с блеснали очи, които ни поканиха на техния бар на морето, и то за два дни. Представих си бар от сковани дъски, как те нямат пари, ние сме 12 души – как ще тръгнем четири коли до другия край на страната?! Веднага им отказах. Те продължиха да настояват по най-чаровния възможен начин и накрая се съгласих. Когато отидох на „Кораба“ в Синеморец, това бе откровение за мен. Енергията и емоцията на двете дами – Йона и Сандра Наумови – е нещо, в което абсолютно се влюбих. Едни от хората, които обичам най-много на този свят, са именно те. Винаги в тези последни 20 км до Синеморец, отивайки към тях, изпадам в мечтателно състояние. И когато стигнеш и влезеш в „Кораба“ или отидеш до хълма отпред и те духне приятният морски бриз, си даваш сметка колко е хубаво, че има хора, които да обичаш по такъв начин, по какъвто аз обичам Йона и Сандра. Това е пиеса, посветена на любовта ми към това, че ги има в моя живот и че ги срещнах именно там.
Димитър Карамфилов го познавам от Музикалното училище, когато свиреше на виола – винаги усмихнат, с усет към хип-хоп музиката, дълго време носеше шапка като истински рапър, от там и прякора му – Шапката. Затова пиесата озаглавих The Hat’s Blues. Произведението е написано за него, а на живо съм оставил в него Митко да прави каквото си иска. На представянето на албума на „Варненско лято“ той направи събитие. Тази пиеса е посветена на Митко, на усета му към груува, хип-хопа и фънка. Единствените солисти в тази пиеса са той и Атанас Попов.
Последните две произведения в албума са две от любимите ми песни на дядо – деди Йожи – „Пеят сто китари“ и „Под жълтите листа на старата липа“. С тези два аранжимента си опитвам да приобщя деди към нашата приятелска компания и нас към неговата. Направил съм ги изключително лесни и приятни, за да може, когато и да реша да сложа нотите на някое свирене с този секстет, да си ги свирим за густо. Тези две пиеси са в памет и посветени с любов към деди Йожи.
