Първо да спомена музикантите. Това са Димитър Льолев, Росен Захариев, Владислав Мичев, Арнау Гарофе и Борислав Петров. Когато аранжирах и писах тези произведения, имах точно тях предвид, защото имам специално отношение към всеки. Те имат специфичен звук, фразиране, много сме свирили заедно и ги чувах в главата си, докато писах музиката. Много се радвам, че откликнаха добре, сработихме се и записахме този албум. Той е доста различен от предните, има по-малко импровизация и е почти без бас сола. Предните имаха повече импровизация, свирене и интеракция между музикантите. Тук, естествено, импровизацията я има, но тя е по-скоро аранжирана и много силно е присъствието на писаната музика. Те са страници с ноти, някои – по-късички. Има две произведения, в които почти няма импровизация – Life Is Hard and Then You Die и The Girl Who Plays Go.
Имах няколко пиеси, написани за предни проекти, в които нямаше основна мелодия и бас, а вътрешни гласове, доста второстепенни, се появяваха постоянно. В един момент реших да отделя всеки глас и да добавя още няколко, за да запиша албум с по-голям състав. Първоначално мислех да е с пиано – септет, но после реших, че е по-добре да отстраним хармоничния инструментт и да остане само есенцията – само мелодия и ритъм.
Ковид периодът се оказа доста плодотворен за мен и за много други музиканти. Имахме време да помислим какво бихме направили, записали и изсвирили, да седнем и да пишем музика. За радост имаше много програми, които успяха да помогнат финансово това да се случи – Национален фонд „Култура“ и „Музикаутор“, откъдето дойде помощта конкретно за този албум. Цялата джаз гилдия бяхме доста плодовити, което е много добре.
„Секстет“ е преходен албум, възприемам го като „преди“ и „след“, вододелен е. Преди свирех по-свободно, повече в посоката на фрий джаза. С този албум обръщам повече внимание на изписаните, много по-структурирани пиеси, по-кратки – 3 -4 минути, с много синтезирано съдържание.
Той започва с Life Is Hard and Then You Die („Животът е труден и после умираш“). В днешните обстотяелства думите звучат по един начин, но когато замислях пиесата, а това бе отдавна, имаха иронично звучене. Мой приятел и преподавател в Холандиая – Майкъл Мур, веднъж каза тази сентенция в един бар. И бе смешно, тъй като живее хубав живот в огромен, слънчев апартамент зад пл. „Дам“ в Амстердам и преподава каквото си пожелае в академията – дали са му картбланш. Има супер работа, свири и се забавлява. Дълго време фразата стоеше в ума ми, докато не се свърза с една композиция и пасна идеално.
Her and the Sun е една от двете по-стари композиции, написах я още в годините, когато учех в Холандия. Двете части са напълно различни – пиесата тръгва по един начин, после се появява баладична част и отново продължава по съвсем различен начин. Както е „Тя и слънцето“ – човек може да си помисли, че двете вървят с хармония, но всъщност са отделно.
„Котешки живот“ е с най-силно фолклорно звучене – има 7/8 и други размери. Тя е написана за моето дуо с Христина Белева, но реших, че ще е по-подходяща за този проект. Сложих и други гласове. Димитър Льолев е перфектният човек, който да изпълни по-народна импровизация. Пиесата е и игрива, и наивна, точно като котка. Затова реших това да е заглавието.
Композиционно усещането е, че „Дъх“ (Breath)е центърът на албума и емоционално, и музикално. Много съм горд с нея. Не знам как може да е по-искрена от това, което излезе, и си я слушам редовно.
„Интерлюдия“ е едно от първите замислени от мен произведения за албума. Бях го планирал като начало. След това реших да разделя албума на две части – по-живи пиеси – първите четири, и балади – останалите. Той е изсвирен само веднъж на живо, и то в Испания с мои колеги и приятели испанци. Концертът бе преди албумът да се смеси и да се наредят композициите. Тогава реших да изсвирим първо бързите четири, а след това – бавните. Това не е логично, не се прави така в един концерт, но в случая проработи перфектно. Стана много приятно, получи се цялостна визия. Реших така да наредя пиесите. Така че „Интерлюдия“ стана встъпителна част към втората част от албума.
Следва пиесата „Цветан“. Цветан е… тоест – беше, мой съученик и приятел.
The Girl Who Plays Go е за сегашната ми съпруга. Тя е една от най-свирените пиеси в албума. Когато веднъж я изпълнявахме с Димитър Семов, той ми каза: „О, ти си написал пиеса по книгата!“ „Коя книга?!“ – дори не знаех, че има такава. Много се зарадвах на съвпадението. Със сегашната ми съпруга се запознахме, докато играехме го онлайн. Тя е китайска игра, която може да се нарече „китайски шах“. Много е интересна!
Temple („Храм“) имаше съвсем друг замисъл, бе структурирана повече като джаз стандарт – тема, импровизация, тема за край. Записахме албума за един ден. Това бе последната пиеса. Решихме, че е може би най-добре да има бас соло между двете теми. Тоест – песента има тема, дълго бас соло и тема за край, различна от първата. Заглавието сложих по-скоро интуитивно. Докато веднъж свирех пиесата вкъщи, тази дума изнакна от само себе си. Когато записвахме, Роко ми каза: „Хайде, изсвири едно соло сега, заведи ни към храма.“
Албумът официално ще излезе на 31 март. Тези пиеси никъде другаде не могат да се намерят – ексклузивно звучат само по радиото. Само две съм публикувал в моя Bandcamp – Life Is Hard and Then You Die и „Дъх“ с идеята всеки, който би ме подкрепилqда си закупи албума онлайн. Ще разпечатам картончета, които да раздавам и хората да могат да чуят предварително тези две композиции. Когато албумът излезе, ще направим представяне, но все още не е ясна нито датата, нито къде точно – това е в процес на замисляне.
„Секстет“ на Васил Хаджигрудев слушаме в „За албумите от техните създатели“ на 2 март от 19 ч. с повторение на 5 март от 14 ч. по Джаз ФМ.
