Във Vis-à-Vis пианистът Ивайло Ковачев и челистът Матия Дзапа в камерно музициране пресъздават произведения на Пат Матини, свирят творби на Ивайло Ковачев, а също и по едно заглавие от Джако Пасториус и Ричард Роджърс. Албумът е записан през 2019 г. в БНР и се разпространява от престижния световен лейбъл за джаз и класическа музика Decca. Двамата артисти изказват специалната си благодарност за координирането на проекта в България на Теодосий Спасов и Иван Минчев. Представяме Vis-à-Vis в интервю с Ивайло Ковачев в „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM.
Моля Ви в началото да ни запознаете с концепцията на албума.
Това е проект, който се оформи спонтанно във времето. Идеята бе да свирим заедно с челиста Матия Дзапа. Започнахме с много интересни написани пиеси, но искахме да импровизираме, да свирим джаз. И двамата харесваме Пат Матини. Тъй като е трудно да създадеш формация от 8 – 9 души, каквито са неговите, решихме да опитаме да свирим негови пиеси в дуо. Стигнахме до идеята за албум. Това много ме вдъхнови да напиша специално произведения към тази програма. Тествахме проекта пред различна публика. Останахме изненадани. Независимо пред каква аудитория свирим, реакцията бе много приятна. По-възрастните казваха, че това е музика от техните младини – от 80-те и 90-те години. А по-младите я намираха за много позитивна. Ние искахме да правим точно такава. Искахме да опитаме с класическите възможности, които дават един роял и едно чело, да пресъздадем енергиите, през която музиката на Пат Матини те превежда само за няколко минути. Искахме да предадем това по най-достоверен начин.
Better Days Ahead е много интересна като ритъм. Темата е много синкопирана. Смяната на акордите не се случва на всяко силно време. Пиесата е много раздвижена, в нея има бразилско чувство. В оригинала това е спазено само в темата, а след това творбата минава в по-удобен за свирене пулс. Ние се опитахме да запазим това движение през цялото време, което даде много нови посоки за импровизиране и интерпретиране.
Как с Матия Дзапа избрахте точно тези пиеси?
От години слушаме музиката на Пат Матини и всеки има фаворити. Изборът не бе никак труден. Започнахме да слушаме албумите и да избираме пиесите, след това – да ги опитваме. За някои ни отне много време да ги преосмислим за една мелодия на челото и две ръце на пианото.
Have You Heard е много интересна с неравноделния си размер. По гениален за Пат Матини начин това почти не се усеща. Интродукцията е на 7, а преплитането между 7 и 4 е толкова умело направено, че удоволствието да плуваш в него е доста голямо и за нас е провокация. Самата пиеса има доста мащабен звук. Като настроение, чисто от емоционална гледна точка, това е пиеса, която човек винаги се усмихва, когато я свири.
Какво е специалното за Пат Матини, което с този албум изведохте на преден план – за него като личност и за неговата музика?
Той е музикант, който има над 40 години много активна кариера с над 20 „Грамита“ и с много албуми. Има и радиостанция, която свири само неговата музика. Творчеството му е невероятно, можем да го сравним с Моцарт в класическата музика като продуктивност. При него най-силното е мелодията и голямата ѝ форма. В класическата музика бих го сравнил с Чайковски и Рахманинов. Матини работи с интензивни и богати аранжименти. Всяка негова пиеса е като голямо произведение – комплексна и дълбока като съдържание. Основната идея е да бъде изразено определено състояние. Състоянията в музиката на Матини са много силни и това ме вдъхновява. Това бе и основната идея – двамата да пресъздадем по наш начин тази енергия.
Something to Remind You е прекрасна балада! Тя има толкова проста мелодия, но започвайки да я свирим, установихме, че е много трудно да разпределим във времето нейната енергия, за да не изгубим характера на пиесата. Трябваше много да репетираме, за да я изградим и от спокоен вариант да достигнем до голямо развитие в повтарящ се мотив от една мелодия. Ако енергията не я разпределиш правилно, не ти остават сили да стигнеш до края. Това бе трудно и отне време – на практика ние създадохме наново тази музика. Трябваше да я измислим, за да звучи за нас като пиеса на Пат Матини с бас, с барабани, с много поддръжки, с много инструменти, включително електронни, с много гласове, които запълват тези празни пространства. Ние трябваше да ги осмислим за чело и пиано.
На обложката на албума стои името Ivo Kova. Защо избрахте този псевдоним?
Над 23 години живея в Цюрих, Швейцария. Във времето се оказа, че 99 % от хората там имат проблем с произнасянето на моето име. Трябваше да го направя да се изговаря възможно най-лесно.
BBBlues реших да напиша под влияние на 12-тактовия блус. Като започнах да нотирам мелодията, видях, че в акордите ми се иска да изляза от стандартната форма на тоника, субдоминанта и доминанта и ритмичните промени с използване на акорди от трета – шеста степен, втора – пета. Това създаде друго настроение. А заглавието е игра на думи. Прилича на изписването на Би Би Кинг, но Биби може да е име и само по себе си. Тази пиеса посветих на много скъп мой човек. Идеята в нея е да има много усмивка, настроение, закачка и виц.
Пиесата Journey свързвам със свободното време. Тя изразява момента, в който пътуваш в автомобил на задната седалка, облегнат, загледан в променящия се пейзаж. Лято е, сухият въздух влиза през отворените прозорци. Journey е и за неочакваните неща, които могат да ти се случат по пътя, завои от радост и удоволствие, а не от трудности. Работейки с Матия, имахме свободата да опитваме и да променяме нещата, за да пресъздадем колкото може повече тази фантазия.
Разкажете ни за решението си за живот и творческо развитие в Швейцария. Какво Ви се случи тук и там, за което сте благодарен.
Завърших Националното музикално училище в София с пиано, след това – Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в класическия отдел, като джазът винаги ми е бил спътник. Още на 15 години започнах да мечтая да мога да звуча като Оскар Питърсън или Бил Еванс. Откривайки Кийт Джарет, любовта ми към тази музика стана стопроцентова. За мое щастие, срещнах и получих подкрепа от много уважавани и харесвани хора, които сега са сред доайените на българския джаз. На един от редовните джемсешъни в началото на 90-те Христо Йоцов вече си прибираше барабаните, когато се престраших да седна и да посвиря, вдъхновен от последната пиеса. Тогава бях 11 клас в Музикалното училище. Не очаквах, че той ще се заслуша. След няколко дни ме срещна на стълбите в училище и ми предложи да направим нещо заедно. Не вярвах, че това може да ми се случи. В този съвместен проект той ме представи в тогавашния джаз клуб в Малък градски театър зад канала. Това бе интересна формация със Стефан Кожухаров и Митко Шанов, които сега са в Бигбенда на БНР. Това бе моето кръщене на джазовата сцена през далечната 1991 г. Христо тогава свиреше и на вибрафон, който за известно време бе оставил настрани. Това за мен е доста голям житейски пример за връзката между поколенията от вече утвърдени хора към по-младите в помощ и подкрепа. Следвам го и винаги, когато ми се отдаде случай, подавам ръка на млади музиканти. Много съм благодарен за получената подкрепа! След като завърших Консерваторията, бях поканен да поема клас по пиано в Музикалното училище. Работих като преподавател в продължение на три години. Но на 25 години ми бе рано да се отдавам само на тази дейност. Бях жаден да науча още много неща, да се запозная с другите клавирни школи, с друг вид интерпретации, да разширя хоризонтите си. Започнах да се интересувам какви професори има в Европа и къде би било най-удачно да отида. Точно тогава от Берн по покана на моята професорка в Академията Милена Моллова в България дойде за майсторски клас преподавателка, която после стана първата ми професорка в чужбина. Прекарах две много ползотворни години в Берн. Завърших с диплом и реших да отида при професор в Цюрих – Хумеро Францеш. Той е много, много уважаван пианист и педагог, при който в момента има много силни ученици, които активно концертират. Започнах самостоятелна практика в най-различни формации – свирих много класическа музика и камерна музика с колеги от Тонхале оркестър, от Симфоничния оркестър на операта в Цюрих, от Festival Strings – Люцерн, от операта в Люцерн, от симфоничните оркестри на Базел и Берн, както и с много солисти, които тогава бяха активни по театрите.
Достигаме до заглавната пиеса – Вашата композиция Vis-à-vis. Заглавието е с идеята да застанеш очи в очи с човека пред теб, но в по-широк план – с музиката и с публиката. Кой от тези аспекти е Вашият?
Ние като музиканти търсим вдъхновение от всевъзможни неща, най-често от ежедневието ни. Заглавието Vis-à-vis дойде преди да седна и да пиша музиката. Когато имаш кореспонденция с някого, колкото и ясно да пишеш, в един момент осъзнаваш, че другият не те е разбрал правилно и е тръгнал в съвсем друга посока. Последният шанс е да се видите очи в очи. На една такава случка реших да посветя няколко минути музика.
А като застанете очи в очи с музиката какво виждате?
Всичко, което ни заобикаля, което искаме да имаме… Музиката е най-много свързана с любовта. Тя е основният двигател за създаването на всичко, което има стойност, всичко красиво. А музиката трябва да носи преди всичко красота, да вдъхновява, да дава възможност да фантазираме. Когато пиша, за мен е важно състоянието, чувството, какво искам да споделя.
Защо Матия е партньорът за точно този проект?
Той е челист от италианската част на Швейцария. Неговият баща е композитор на собствена музика и Матия от малък е на сцената с него по турнета и концерти. Той не е концентриран само в класическата музика. Член е на Тонхале оркестър, има дипломи от „Джулиярд скул“ в САЩ, от Академията в Базел, участвал е в елитни оркестри като Берлинската филхармония, двата симфонични оркестъра на Лугано. С него винаги сме правили камерна музика. В един разговор открихме, че искаме да вкараме в свиренето си по-импровизационен елемент. Започнахме да правим музика от Николай Капустин, при когото джазовия елемент е много силно застъпен, но там всичко е написано. Осъзнахме, че това ни ограничава и искаме да имаме повече свобода. Стъпка по стъпка се върнахме към Пат Матини. Направихме го за удоволствие и дълго време развивахме проекта в удоволствие от взаимната работа. Накрая се оказа, че този албум е без аналог в света – да обърне джазов репертоар в по-камерен класически вариант. За обратното има доста примери.
Minuano от Пат Матини е може би най-голямата и комплексна пиеса в целия албум. Тя бе най-голямото предизвикателство за нас. Тук бяхме поставени на нашите граници изобщо дали ще успеем да я пресъздадем. Трябва да кажем, че Пат Матини е доста повлиян от бразилската музика. Той прекарва доста време в Бразилия, записвайки. Минуано е много силен вятър. В началото на пиесата ще го чуете, той отдалеч напомня за себе си и след това започва да движи всичко. Искахме да пресъздадем пиесата, както е записана от Матини. Слушайки нейни версии от различни музиканти, установихме, че важни елементи и части липсват. Това ни мотивира да запазим абсолютно всичко от пиесата и да се опитаме да го пресъздадем. В края има перкусионна част, която в оригинала се изпълнява от много пластинкови инструменти – маримби, ксилофони. Това бе една от най-трудните части, които трябваше да съберем в нашите ограничени възможности. Мисля, че накрая се получи доста добре. Успяхме да не изгубваме цялата енергия на пиесата – да започне от нищото, да се развие и да достигне до невероятни емоции и кулминации с движението на вятъра в различни посоки.
Следващите две заглавия въвеждат две нови имена – Джако Пасториус и Ричард Роджърс, които са представени с по една пиеса.
Джако Пасториус е една от легендите на бас китарата. Той е един от големите и най-важните музиканти. Неговите пиеси са много комплексни. Решихме, че Three Views of a Secret ще е много подходящи за нас. Слушахме записи с Weather Report и от джемсешън, в който Туутс Тилеманс става от публиката, за да свири с Джако, който е на пианото. Потърсихме интерпретационна дълбочина, подсказана от заглавието. Разширихме емоционалния аспект – от сантиментален момент до пълна емоционална буря. Не съм чувал друго изпълнение като нашето.
My Romance е от американската песнопойка. Точно тази традиционност бе за нас провокация челото да добие функцията не само на солиращ, но и на акомпаниращ инструмент като контрабас. Беше много интересно да опитаме да направим пиесата по този традиционен начин и същевременно да потърсим свободата в агогиката на мелодията, да използваме повече традицията на класическата музика. Позволяваме си доста повече свобода във фразирането в името на мелодията и не се съобразяваме с пулса на пиесата. В началото и в края разтваряме границата на музициране в името на изразителността на мелодията.
Подзаглавието на албума „Cello & Piano Crossing Over“ насочва към преминаването между жанровете. Какви нови необичайни възможности дава за това комбинацията чело и пиано?
Ще илюстрирам отговора със следващата пиеса – Meeting Point. В нея исках да пресъздам стреса на забързаното ежедневие. Историята е следната: предстои разговор за нова работа, изрепетирали сме всичко, приготвили сме си дрехите, подготвили сме се за всички въпроси и си казваме, че всичко е наред. Сутринта се събуждаме преди будилника, протягаме се спокойно и в следващия момент с ужас установяваме, че сме се успали, а срещата е след 15 минути. Заглавието идва от местата за срещи на гарите, в пиесата пресъздавам напрегнатата ситуация. В текста всичко изглежда сложно, защото всеки такт има различен размер – 2/4, 3/4, 6/8, 7/8, 9/8, 11/16. Това установих, нотирайки пиесата – за да запазя живия характер на мелодията, се оказа, че трябва да използвам всички тези размери. Бях успокоен за изсвирването, опитвайки тази пиеса и с други музиканти. Те споделиха, че пиесата изглежда на пръв поглед сложно, но се свири лесно. Исках всяка фраза да носи собствен характер и да има различна посока на движение. Информацията минава толкова бързо, че не може да се осмисли…
Неведнъж споменахме съчетаването на жанрове, инструменти, епохи. Какво обобщава тази среща?
Трябва да погледнем като музиканти откъде идваме като развитие. Това е определящо за всеки краен резултат. В процеса на работа все повече откривахме, че се облягаме на традициите на камерното музициране, а не на конвенционалното трио с фиксиран пулс, със суинга. И самият факт, че свирим на два акустични инструмента абсолютно класически, наклони везните звукът да се оформи като съвременна музика от ХХ в. Нямаме претенцията, че свирим джаз. Импровизационният момент е силно застъпен, но фокусът бе да пресъздадем състояния, настроения, да използваме всички средства, които познаваме и от класическата, и от джазовата музика. Не сме се опитвали да формулираме нещата, през цялото време сме жонглирали със средствата, които двата жанра ни предоставят. Единствено искахме в услуга на музиката да извадим по най-добрия начин нейното въздействие. Това прави общото звучене много интересно. Искаме да се развиваме в същия дух.
Stranger in Town е виртуозна пиеса, сред най-ритмичните в албума. Пат Матини е много мащабен композитор и изпълнител. За нас бе интересно пътешествие да пресъздадем тази енергия без ударни инструменти. Трябваше да се експериментира много как да създадем ритмичния фундамент само с чело и пиано.
Последната – Always and Forever, е отново пиеса на Пат Матини. Но преди да я представим – какво остава завинаги – както се превежда заглавието – в музиката?
Единствено любовта, обичта, положителната енергия, прошката, емпатията, желанието за хармония и красота. Това винаги би трябвало да търсим. Ние сме хора, които не можем един без друг, свързани в система. Когато на някой не му е добре, това се отразява на всички нас. Като изпълнител желая с всяко изпълнение да направя нещо малко по-добро с това, което аз мога. Always and Forever е прекрасна балада, която, като я слуша човек, си казва, че никой друг не трябва да я свири. Решихме да я пресъздадем по по-свободен начин, свързан с мелодията, и да отворим последния дял в импровизация, да опростим нещата в хармонично отношение и да дадем възможност за споделяне на емоцията. Това е добър начин да завършим албума като обобщение на всички състояния, през които слушателят, слушайки целия албум, преминава.
Предаването излъчваме на 8 януари от 19 ч. с повторение на 11 януари от 14 ч.
