Дебютния си албум вокалистът Даниел Николов изгражда изцяло сам. В краткосвирещия Take Five от 2025 г. той прави аранжименти на пет разднородни джаз стандарта, като изпълнява сам всички партии, наслагвайки ги в пластове. Това е първият му солов проект, станал популярен на сцената като част от акапелна група „Спектрум“.
Снимка:
Даниел Николов
Нека да започнем с музикалната концепция и нейната реализация, защото когато човек слуша тази музика, има усещането за вълшебство в наслагването на вокали. От позицията на създателя на музиката нещата са много подредени, много структурирани и същевременно свръх емоционални. Как се случва това?
Благодаря за хубавите думи. Как се случва? Аз намирам в този подход към музиката – а именно създаването изцяло с гласа – нещо много лично и много вълшебно. Това е моят основен инструмент. Всеки го притежава, но го използваме основно като метод на комуникация. Но пък точно заради това аз мисля, че е много близък на всеки слушател. Концепцията да направя цял проект, в който използвам моя глас с помощта на лупинг – или наслагването на слоеве от глас на живо, на момента – ми позволява да съчетая всички мои музикални интереси в едно – а именно – хармоничното пеене, акапелното пеене, джаз и джаз импровизацията, както и моите аранжорски желания, които преследвам. И по този начин мога да се съсредоточа изцяло върху това, което искам да предам чрез моите версии на джаз стандарти.
И тъй като тук възможностите са на практика безброй – защото ти може да изградиш колкото пласта решиш, по какъвто пожелаеш и поискаш начин – как разбираш, че всъщност това е, което трябва да бъде решението в даден момент за музиката?
Имам различни подходи, когато става въпрос за продукция или за албум. Тогава търся може би някакъв краен резултат, но много често обичам да няма лимит на опциите. Тоест, може би поставям някаква крайна точка за една основа на песента или на произведението, която има гъвкавост и възможност да бъде модифицирана според момента. И се опитвам да оставя вратички за интерпретация на момента в повечето от пиесите.
Албумът носи заглавието Take Five и това е първата пиеса, която го открива. Защо спря вниманието си върху нея и защо избра тя да възвести началото, тъй като това беше и първи сингъл, който представи?
Take Five е един от стандартите, които научих доста отдавна и е много подходящо заглавие за самия албум, тъй като това са пет джаз стандарта, които взех и реших да направя нещо с тях. Свързано е и с концепцията на обложката на албума, направена по музиката от Надин Туре в Гронинген, където аз живея. Изображението е като пъзел. То се състои от пет части – по една за всяка от песните. Нещо интересно е, че доста късно открих значението на текста на Take Five и искам да го споделя, защото мисля, че много хора не го чуват или по-скоро не го осъзнават. Става въпрос за „вземи пет минути с мен“ или – обърни ми внимание, отдели ми малко време. Това е покана.
В този подход към песента, в който ти си всичко – и основата, и основния вокал, имаш много повече възможности да пресъздаваш музиката през своето усещане и своето разбиране за нея. И много повече възможности още по-дълбоко да я осмислиш и още по-нашироко да я представиш пред публиката.
Винаги казвам,че искам да съм грув със себе си. Вярвам, че ако го имам със себе си, мога да го имам и с други хора. Това се отнася и за други неща в живота, но Take Five в този ѝ вариант смятам, че съм отворил доста за интерпретация темата, оставяйки я да диша между отделните линии от текста. Може би това допринесе за осъзнаването – чуването и преосмисляне на текста. Но също и друго интересно е от аранжорска гледна точка, че в джаза много често имаме А и Б части на композицията. Тук аз ги смесвам и накрая оставам в Б частта до края, което е не чак толкова често срещано.
С вокалния педагог Надя Тончева на фестивала „Родолюбие“ в Панагюрище през 2013 г.: в конкурса той е класиран на първо място, тя е с наградата за педагог
Разкажи ни за своя път в музиката, който започва от родната Стара Загора.
Започнах още на седемгодишна възраст в „Звездопад“ в Стара Загора при Марияна Димитрова. Пеенето във вокален ансамбъл захрани любовта ми към хармоничното пеене. Продължих в НУМСИ „Христина Морфова“ с пет години много важни и изграждащи за мен години при Надя Тончева.
Сплотени, класът на поход
Тя ми отвори пътя към джаза, но не само. Нейният подход на преподаване беше да пробваме различните стилове. Вярвам, че това е много хубав и натурален подход, за да видиш кое е твоето, кое те привлича най-много и задържа вниманието. Но няма как да не споменем и влиянието, което получих от нея, тъй като тя е част от новаторите „Траяна“.
Среща с Надя Тончева на фестивала A to JazZ
С Косьо и Янко от „Спектрум“ се запознах покрай репетициите им с Надя Тончева и Лили Дойчева при подготовката на юбилея на „Траяна“.
Акапелна група с ръководител Надя Тончева към НУМСИ „Христина Морфова“
В НУМСИ пък преди това имахме и акапелна формация, с която изпълнявахме песен от репертоара на „Траяна“.
Акапелна група с ръководител Надя Тончева към НУМСИ „Христина Морфова“ с Гран при от конкурса за вокални формации „Хармония“ в Стара Загора през 2015 г.
Акапелното пеене и джазът започнаха едновременно в Музикалното училище в Стара Загора. Много често ходехме в Димитровград при Митко Русев и Акустичното джазово трио, с които имахме възможност да колаборираме и за първи път опита да направим нещо с жива музика – истинската музика.
Продължи в Гронинген.
Оставих една година за почивка и преосмисляне. Чух за Гронинген от Лили Илиева, с която се срещнахме на един конкурс. Там завърших бакалавърска и магистърска степен, като прекарах и половин година в Ню Йорк, което беше за мен много обогатяващо от културна гледна точка. Срещнах се с хора от всякакви държави, музиканти, колеги. И сега все още живея в Грьонинген.
Summertime е един от най-популярните стандарти, един от най-записваните. И към тази версия подходът е доста минималистичен. В лупинга се налага алтернативно мислене за това как може да се изгради песента по възможно най-бързия и интересния за слушателя начин, без да се правят музикални компромиси. За мен това е една игра на ограничения, но аз вярвам и че ограниченията в музиката доста често подхранват креативността. Тоест откривам друг начин, по който мога да направя нещо. И тук, в Summertime, минимализмът е доста подчертан в три четвърти от песента. Интересното при създаването на музика чрез лупинг е желанието ми да достигна възможно най-бързо до темата. Тоест, изграждането на песента да се случи по бърз и интересен за слушателя начин, интрото да не бъде отделена част от темата.
Take Five, Summertime, Caravan са все образци и най-записваните в света. Какво има в тях и как то отговаря на твоето разбиране за музиката и изобщо – на смисъла от присъствието на музиката в нашия живот? Как твоят подбор за този албум изразява твоето отношение към песенното изкуство?
Аз бях много убеден, че първият ми албум трябва да бъде с джаз стандарти, тъй като ученето на този репертоар е голяма част от моето музикално изграждане. Джаз стандартите са наречени стандарти с причина именно заради това, че са били записвани много пъти. Те дават основа на познанието за тази музика. Почти всички от тези песни бяха част от моя репертоар и преди това под друга форма с трио или с по-голяма група. Освен Lonely Woman, която открих малко по-късно. Джаз стандартите имат много хубава история и са от епоха, в която писането и създаването на музика се е случвало по-различно от днес. Аз харесвам съчетаването на традициите от тогава с неща, които днес са нови или иновативни. Надявам се, че и слушателят ще бъде удовлетворен от това.
Защо имаме музиката, защо тя присъства в нашия свят?
Музиката има различни функции в моя живот и в живота на всички хора. Тя е много често използвана за забавление. Но за музиканта тя може да бъде канал за себеизразяване на моментите на щастие, но също така и на не толкова лесните моменти. Интересно е, че човек може да предава тъжна емоция чрез музика, но не е непременно нужно той да е в това състояние в момента. С течение на времето все повече откривам емоционалната връзка – да си представя как аз ще бъда в дадена ситуация по темата, за която говоря, емоцията, която предавам с дадена песен. Това се изгражда с времето, защото опитът, който имаме, ни помага да се свържем с историята. Аз смятам, че слушателят – и аз като слушател – иска да чуе и види нещо, в което може да се припознае. И музиката е като терапия. Отиваш на концерт и някой ти казва: аз преживях това, аз направих това, това ми се случи, много съм щастлив или много съм тъжен, или по малко от двете и не мога да го опиша. А публиката отговаря: и аз съм така или знам някой, който е в това положение. И това е един разговор, но на друго ниво, примесен с изкуство.
Най-популярната версия на Caravan на Хуан Тизол е направена от Дюк Елингтън. Моят аранжимент е вдъхновен от аранжимент на Тирни Сътън. Тя е невероятна джаз вокалистка и груувът, който прави със своята група, силно ме привлече. Като цяло за целия албум използвам едно звучене, което смесва стиловете. Не може да се каже, че е джаз или суинг, но тук отново го има този груув, малко по-поп звучене. Въпреки това се старая да не изчезнат елементите на джаза, създавам музика с почит към традициите му. Caravan, както и някои от другите пиеси, смятам, че са поднесени по начин, по който може да привлече не само джазова публика, а и такава, харесваща и други жанрове. Аранжиментите имат примеси и от арендби звученето и от поп музиката – жанрове, които обичам, освен джаза. Забелязал съм, че начинът, по който се създава музиката или се представя на живо – а именно в този случай лупинг, изграждането ѝ пред публиката на живо – привлича по-широк спектър от хора, интересуващи се от изкуството като цяло. Това е любопитна публика, която може и да не знае, че слуша джаз, но заради интересния начин на поднасяне, може да открие този жанр.
Как изследваш музиката, какво търсиш в нея, как правиш открития. Ето, следва по-непозната Lonely Woman на Орнет Коулман. Какво трябва да има в една песен, за да привлече твоето внимание?
Обичам да слушам нова музика. Lonely Woman ми беше спомената от един от моите преподаватели в Консерваторията. Изслушах оригинала на Орнет Орнет Коулман. Но това, което направих с пиесата, е доста далеч като настроение. Слушах и вокални версии, включително на Радка Тонефф, които ме вдъхновиха да я направя. Разбрах, че има текст, написан от Марго Гурян. Историята на песента е много интересна. В моята версия пресъздадох настроението, което аз чувах в тази история. Когато я изпях в програмата при завършването на Консерваторията, много хора ми казаха, че не познават оригинала, а моята версия им звучи като филмова музика. Казах си, че тук има нещо, което съм постигнал. Включих интерлюдии без текст, които са пък малко или много композиция и не са свързани със самата тема. И да, аз много си ги харесвам. (Смее се.) Дори аз, когато слушам критично тази песен, усещам, че има по-специален заряд.
С последния въпрос бих искал да съберем три посоки в една точка – твоя подход към гласа като изразител и енергията, която влагаш в него, към аранжиментите като създаване на цялостна продукция и след това – за нея като изкуство само по себе си. Моля те, опиши ни твоето творчество като глас, аранжимент и продукция.
Гласа си обичам да използват като инструмент, който постоянно развивам. Опитвам се да откривам различни звуци. Електронните ефекти и лупингът ми помагат да изразя себе си по начин, по който не мога акустично. Това отваря много по-широк спектър от звукови възможности. Аранжорът в мен иска да изпее всички партии и да ги пресъздаде – да усетя как се чувствам като бас, какъвто не съм, с помощта на някакъв ефект, да усетя какво е да пея хармонични партии, които биха били изпълнени от пиано или пък китара. Соло частта или пък скатовата импровизация са неща, над които работя и от които се интересувам от доста дълго време. Обичам да работя сам, да се затворя и да задълбая по всяка от пиесите. От малък записвам и съм опитвал да видя как ще звуча в различни жанрове. Какво ще се получи, ако запиша нещо така? А какво ще стане, ако го направя по друг начин? Изследвайки това, се научих на продукция до ниво, до което мога сам да си продуцирам музиката. Не съм го учил никъде. Или по-правилно е да го кажа, че съм го учил навсякъде от колеги.
Sweet Georgia Brown е пиесата, която закрива мини албума. Има абсолютен контраст спрямо Lonely Woman и като тема на историята, и като звучене, и като атмосфера. След песента за самотната жена чуваме такава за жената, която покорява всички с едно щракване на пръстите.
Когато албумът вече е готов, какви перспективи отвори завършването на работата по този проект пред теб?
Изключително радостен съм, че приключих работата по албума. Не защото не ми харесва, а защото това е краят на един етап. Но завършването му ми позволява да продължа напред с идеи, които бяха задържани на пауза. След премиерите в София в In The Mood и в Стара Загора на 14 ноември от 19 ч. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ ще го представя и в Гронинген. В момента съм в процес на планирането и на още няколко представяния на живо. И разбира се, с него вече имам музикална визитка на това какво правя. Имайки свой първи албум, мога да представя себе си.
„За албумите от техните създатели“ с Take Five на Даниел Николов слушаме по Jazz FM на 12 ноември от 19 ч. с повторение на 15 ноември от 14 ч.
