Музиката на три поколения от най-прочутата ни музикална фамилия събира вторият албум „Веселите Владигерови“ от 2023 г. на Трио Владигерови – Екатерина, Александър и Константин. Той рисува облика на семейството надарени творци, посветили се на музиката с все сърце и с цялата си душа, познаващи я, обичащи я, обичащи да я споделят. „Веселите Владигерови“ представяме в „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM. Албумът обхваща творчеството на Панчо Владигеров, неговия син Александър Владигеров и неговите внуци – които са и авторите и изпълнителите тук, и период от 99 години.
Екатерина Владигерова: Малко се затруднявам да се сетя за първия момент, когато се породи тази идея. Не е имало такова категорично решение, а моменти, в които сме работили по една, втора пиеса, правили сме концерти със съвсем друга владигерова музика, съвсем други албуми. В един момент се събра много материал, който сам си поиска да бъде обединен в този албум. Тези творби ни казаха: „Ето, можете да ни пуснете!“
Александър Владигеров: Този процес се разви през годините. Натрупаха се много идеи. В един момент си казахме, че тези пиеси са много ценни, за да ги издадем във втори албум. Първият бе „Първи опуси“. Това си бе естественото развитие и път да запишем още един албум с наши аранжименти и идеи, които се развиват във времето. Един ден решихме, че може не само да ги свирим на сцената и да ги развиваме, а да останат в албум. Така се получава завършен проект.
Константин Владигеров: Със сигурност в началото нямаше идея за издаване на албум, но мотивация ни бяха концертите. Вследствие на пандемията имаше голяма пауза. Записите започнахме да правим още през 2016 г. в БНР. Имаме и записи на класически камерни произведения на дядо Панчо, които не са включени. С идеята, че ще се роди един хумористичен албум останаха тези пиеси.
Албумът започва с най-ранната творба в репертоара – „Шими Ориенталико“ от Панчо Владигеров за цигулка и пиано, в изпълнение на Екатерина Владигерова и Валя Дервенска.
Екатерина Владигерова: То е без опус, писано е през 20-те години на миналия век в Берлин. Тогава за Панчо започва страшно ползотворен период. Той вече е получил първата си голяма награда „Менделсоновата премия“ на Музикалната академия в Берлин. По това време пише много, много сериозни творби – Импресиите за пиано впоследствие са станали импресии за оркестър. Измежду многото сериозни произведения, които е създал, включително Първия концерт за цигулка, Първия концерт за пиано, се е увличал по салонната музика. Рожба на тези увлечения са „Шими Ориенталико“ и „Фокстрота“. Предполагам, че в „Шимито“ е вложил и много братска любов, защото е творил много съвместно с Любен, с любимия Лу, който му е бил и много добър съветник по цигулковите въпроси. Предполагам, че го е написал, за да си го музицират двамата и много им е харесвало, защото пиесата е със страхотен заряд. Тя е доста трудна, много виртуозно е написана. Аз много се радвам, че с Валя Дервенска успяхме да я запишем преди много години – може би преди 15. Тя си беше готова и само чакаше да ѝ дойде времето да я публикуваме. Използвам случая да ѝ благодаря за блестящото изпълнение и за голямото удоволствие, което изпитах като музицирахме заедно.
„Шими Ориенталико“ Панчо Владигеров пише, когато е на 25 години. От тогава към момента на издаване на албума са изминали 99 години. Как тримата внуци – Екатерина, Александър и Константин виждат неговия образ в тази пиеса и в цялостното му творчество?
Константин Владигеров: При всички порожения се вижда невероятнит хумор и изключителната бликаща гениалност в него. За цялостното творчество бих казал, че в него има дълбоки философски музикални възгледи. Неслучайно през 50-те и 60-те той се е връщал да прави преработки на своите композиции от първите опуси. В последните му творби има преработки на най-ранните. Това говори за изключителната зрялост на един абсолютен гений в музиката. Панчо Владигеров е разнороден и разнохарактерен. Но колкото повече долавяме хумора във „Фокстрот“, „Шими“, Cake – Walk, толкова повече в свиренето искаме да вложим клезмер, препратка към нещо, което сами долавяме. Това още повече ни зарежда. Тези нотки можете да доловите и в „История на музиката“ от нашия баща.
Александър Владигеров: Благодаря за този въпрос! Много журналисти ни питат за тежестта и отговорността на името. Но както задаваш въпроса, ми харесва – как разбираме и усещаме дядо ни чрез музиката. Това е най-истинското огледало да се видим къде сме и да разберем защо сме създадени да продължим този път. Работейки по творби на Панчо Владигеров, откриваме откъде е тръгнал, къде е коренът, защо е създадена тази музика. Конкретно за „Шими“ разсъждавахме защо е подходил по този начин, как да направим мелодията и хармонията, за да изникне неговият хумор. В един момент тръгва еврейска мелодия, има български мотиви. Оркестрациите и техниките, които използваме, говорят как неговият характер се е отразявал в музиката, а нашата задача бе най-чистосърдечно да разберем той какъв е бил.
Екатерина Владигерова: На първо място при него стои титаничен труд, всеки божи ден, цял живот. В най-ранната фаза е имало рефлексия към чуждата музика. Той отива в Берлин съвсем млад и започва да попипва. А там менюто е било много богато и в литературата, и в музиката – градът ври и кипи от течения – модернизъм, импресинизъм, късен импресионизъм... Почти всяка вечер са ходили в концертните зали и той с четири уши е слушал, сядал е и е премислял. По този начин е поставил основите на композиторския си стил. Така се е научил на европейския симфонизъм, който е в основата на неговия стил. Вторият момент е, че е българдски композитор. Тук идва огромната му любов и почитта му към българския фолклор. Казвал е: „Винаги посягайте към българската народна песен.“ Черпейки от Западната музика, той вкарва в тези форми, в композиционните си умения българския фолклор, и то със страхотно майсторство и опитност. Но те са плод на всекидневен труд. Не бих казал къртовски, защото за него сигурно е било удоволствие. Всеки ден триене, повтаряне, зачеркване, докато стане. Третата сфера е страхотната самокритичност. Има много гении, които не се връщат към предишни свои творби. Дори на стари години той се обръща към произведения от първия си период, за да ги преаранжира, да ги направи за друг инструмент, да ги оркестрира или направи за малки формации. Много често си услужва с темичка от едно произведение в друго, но разработването е съвсем различно. Стъпка по стъпка той си създава огромна творческа лаборатория. Много е важно, че преплита нашия генезис с най-добрите световни образци, които слуша в Берлин. И когато се връща в България, през 1933 г., продължава всеки ден да слуша музика. Канил е всичките си ученици вкъщи, слушали са музика, пресвирвал е партитури на свои приятели, например Шостакович, който е бил гост в дома му, пускал му е свои произведения. Това любопитство накъде върви музиката никога не е угасвало. Той е бил в непрекъснат обмен. И след падането на Желязната завеса, той е продължил да поддържа контактите си. Никога не е угасвало любопитството му. Било му е абсолютно ясно, че трябва да е информиран какво се случва в музиката и къде е той. Не е бил съгласен с някои популярни модернистични тенденции от края на 60-те. Но всеки грамотен музикант ще намери голяма разлика при последните му опуси, които звучат по-модернистично, макар той да остава абсолютно тонален, да не посяга към алеаториката, към атоналната музика. Промяната в стила му след смяната на системата също е свързана с рефлексията – едни уши, които чуват не само музиката, какво се случва в артистичния свят, но и в политическия и социалния живот. Това рефлектира в творчеството му.
В албума следва Tempo di Cake – Walk, пиеса по музиката, която Панчо Владигеров пише през 1953 г. към пиесата „Цезар и Клеопатра“ на Джордж Бърнард Шоу. Екатерина, Александър и Константин я аранжират за пиано на четири ръце и тромпет.
Константин Владигеров: Тази пиеса е част от две композиции на дядо Панчо – „Романс“ и Cake – Walk, писани през 1953 г. към пиесата „Цезар и Клеопатра“ на Джордж Бърнард Шоу. По това време е работил за прочутия режисьор Макс Райнхард в „Дойчес театър“ в Берлин. Прекрасна музика! Наскоро я слушах със симфоничния оркестър, който дядо Панчо е използвал, з ада композира. Много обичаме Cake – Walk, „Романса“ също го изпълняваме. В началото него го свирехме повече. Но като решихме албумът да се казва „Веселите Владигерови“, добавихме и Cake – Walk. Точно тук намираме много общо с неговото използване на фолклорна музика. Понякога го свирим в аранжимент на четири ръце с Кетхен на пианото и Сашко с тромпета. Тогава гледам в лявата част на баса и хармониите общо да вкарам клезмер или да я направя да върви хороводно. Пиеската е много симпатична и много ни радва да я свирим, особено тримата.
Александър Владигеров: Както и сестра ни спомена, тук е характерът на салонната музика. Панчо Владигеров с четири уши е слушал първите суинг и рагтайм изпълнения, опусите, които са се свирили най-много на живо в соло пиано. Тази пиеса е за соло пиано. Решихме да я преработим за четири ръце, за да подпомогнем хумористичния и салонен характер. Използвам сурдинка, за да може звукът да се доближи до салонната музика. Пиесата стана много весела и се радвам, че влезе в албума.
В албума „Веселите Владигерови“ – още едно заглавие представя музиката за театър на Панчо Владигеров – „Песента на шута“ от „Дванайсета нощ“ на Шекспир. Братя Владигерови аранжират творбата по аранжимента на ученика на големия композитор – Милчо Левиев. Александър и Константин обичат да я свирят, като я представят с цялостната ѝ драматургия със стиховете в превод на Валери Петров.
Константин Владигеров: Имаме голям сантимент към чичо Милчо Левиев. Той направи прекрасен албум с ранните театрални произведения на дядо Панчо „Песента на шута“. Покани ни на концерт в Пловдив да изсвирим тази пиеса заедно с рецитация на Ицко Финци. Много ни хареса в този си вид. После Милчо ни изпрати своя аранжимент и със Сашко направихме аранжимента за пиано и тромпет. Започнах паралелно да рецитирам текста, без да пеем самата песен.
Екатерина Владигерова: Тук има закачка от съдбата. Панчо пише тази музика през 20-те години за Макс Райнхард в „Дойчес театър“. 90 години по-късно Константин и Александър бяха поканени да направят музиката към същата пиеса за „Бург театър“. Имаме съдбовна връзка с нея!
В своето творчество Панчо Владигеров е новатор. Напредничав и прогресивен в мисленето, той не се ограничава в средата, в която живее, гледа нашироко и е космополит. Написаната през 1925 г. „Фокстрот“ се определя като първата българска джаз пиеса. „При него всяка нота е джаз.“ – казва за Панчо Владигеров Милчо Левиев. Екатерина Владигерова цитира ученика на своя дядо на концерта за премиерата на албума на 29 май в залата на „Раковски“ № 108.
Константин Владигеров: Хубавото за „Фокстрот“ е невероятното връщане към рагтайм звученето, което Панчо Владигеров със сигурност е чувал. Пресъздал го е с толкова плътна хармония, че винаги трябва да се свири на четири ръце на пианото. През 1968 г. Милчо Левиев прави аранжимента за симфоничен оркестър, мисля, че има и за бигбенд. Със сигурност това е била голяма задача за него. „Фокстрот“ е пак едно намигване към старото време, със страхотен аранжимент за пиано на четири ръце и тромпет.
Екатерина Владигерова: Милчо Левиев е познавал много добре творчеството на Панчо Владигеров и е имал фундаментални познания за класическата музика. Аз лично съм присъствала, когато той се разсвирваше за концерт с първите 12 етюда на Шопен наизуст в темпо. Направо ме смая! Милчо не делеше музиката. Той беше най-големият враг на границите във физическия и естетическия смисъл. Като казва, че всяка нота в музиката на Панчо е джаз, той има предвид манталитета, свободата, отвореността и взаимното преплитане на различни естетически тенденции, на различни настроения и контрапункти. Той възприема джаза като отворена платформа, върху която се наслагват най-различни влияния и въздействия за този, който има уши, да чуе. Не е само Милчо, който ни е възпитавал в тази отвореност към музиката. Нашият баща Александър Владигеров, бидейки много сериозен класически музикант, си беше джазмен по душа, обожаваше джаза и свиреше прекрасно американска музика – Гершуин, наизуст, часове наред, с импровизации. Той е първият, който ни е казал: „Най-първият джазмен в музиката е Йохан Себастиан Бах.“ Това бяха хора, които си играеха с музикалните стилове. Говорим за такова можене, такова познание и такава виртуозност, че можеха да хванат която тема искаш и да я направят като когото поискаш и с това да се забавляват часове наред без да се конкурират и без да си завиждат. Това беше едно съвсем различно ниво на общуване между наистина много надарени хора. Жалко, че вече не са между нас. Мислим, че с този албум по някакъв начин събуждаме паметта за тях.
Константин Владигеров: За тази творба дядо Панчо получава награда – цяло пиано, през 1926 г. Дори има посвещение в нотите.
В албума „Веселите музиканти“ на Трио Владигерови стигаме до музиката на сина на Панчо Владигеров и баща на Екатерина, Александър и Константин – Александър Панчов Владигеров. Свирената от него пред приятели и близки хора „История на музиката по една непозната тема“ преминава през цялата класика и стига до джаза – от Бах и Хендел до Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Джордж Гершуин и Милчо Левиев. Аранжимента прави Екатерина Владигерова. Между отделните части ще чуете гласа на самия Александър Панчов Владигеров от архивен запис, от който е взето и неговото изпълнение на частта за „Апасионата“ на Бетовен.
Александър Владигеров: Най-големият учебник са музикалните примери, които нашите дядо и татко са оставили и които само могат да ни помогнат, да ни надградят и доразвият. Така усещам чисто духовна връзка от баща към синове и дъщери- ако не е могъл да каже нещо с думи, го е написал на ноти. И то съществува в нашия ген. Много съм щастлив, че в „История на музиката по непозната тема“ успяхме да съживим едно произведение, което не било записвано по този начин. Има само архивен запис, в който той свири соло пиано и си разказва, сам го е свирил и презентирал пред приятели. В тази форма всяка пиеса добива свой собствен стил. Доразвихме неговата идея. Нашата сестра Екатерина направи аранжимента само по неговите ноти за пиано, а ние го доразвихме в импровизаторския си стил. Много съм щастлив, че успяхме да запишем това произведение и да го издадем на диск.
Константин Владигеров: Нашият татко го пише само няколко месеца преди да си отиде от този живот може би именно по примера на баща си с идеята да нотира ранно свое произведение. През годините той е импровизирал по свои любими композитори – Брамс, Бах, Хендел. По този начин той решава вътре в себе си своя подтик поне да седне да го напише като теми. Чрез запазването на тази музикална памет имахме щастието Кати да направи аранжимента за тромпет, кларинет и пиано. Може би това е наистина най-ценното. За нас това е изключителният дар, който ни остави.
Александър Владигеров: Силно се надявам слушателят да хване точно шегата. Всичкото е направено по темата „до-ре-ми-до-ре-до“. Самата музикална шега хората да могат да усетят във всяка една част. Дано и слушателят да се забавлява с нея!
Екатерина Владигерова: Това е сигнала, с който поколения музиканти се поздравяват. Не знам дали тук младите музиканти поддържат тази традиция. Когато го чуеш, то е като израз на съпричастност между двама музиканти. Върху тази темичка той прави импровизации с любимите си композитори. Чрез шегата с нея представя най-съществените техни характеристики. Понеже по-рано попитахте какво ни свързва с образа на баща ни, ще отговоря – честността му. Той бе рядко честен човек – към музиката, към себе си, към близките си хора и към живота изобщо. Не можеше да прави компоромиси с това, което смяташе, че не е редно. Раздаваше се до последен дъх! Музиката бе съдба и страст за него. Той до края даваше всичко от себе си. Рядко честен човек, може би затова и толкова рано си отиде.
Към „История на музиката по една непозната тема“ от Александър Владигеров трите деца добавят своя реверанс към него в последна, новонаписана част на произведението с текст на Димитър Димитров и в колективен аранжимент.
Екатерина Владигерова: Единственото, което добавихме от нас е него самия. Но темичката „до-ре-ми-до-ре-до“ вече си я беше написал. Тя е като негов подпис във финала на мюзикъла „Веселите музиканти“: „От трима ни оркестър вече става за танци и забава“. Всичко бе заложено, оставаше само да го изпълним.
Александър Владигеров: Това е една от първите песни, които сме пели, един от първите ни записи в БНР с него на пианото.
В албума „Веселите Владигерови“ – песен от Александър Панчов Владигеров от 1953 г. В „Злополучен танц“ заедно с текстописеца Захари Петров той прави сатирична бележка към идеологическите ограничения у нас по това време.
Александър Владигеров: Тя е писана през 1953 г. – върли години, когато американската музика се е считала за табу. Като контрапункт нашият баща и авторът на текста Захари Петров са намерили оазис в тази гениална идея. Не се знае кое се ражда първо, но в крайна сметка в тази конюнктура и зад завесата те пускат лъч. Толкова е забавно и хубаво! И е в стила буги-вуги, в който е било популярно да се танцува. Със Сашко направихме аранжимента като взехме основно басовата линия – буги-вуги момента, и един хорус, който раздадохме в тромпета. Успяхме двамата да се научим да пеем песента.
Константин Владигеров: Бих добавил страхотното участие на Стоян Янкулов – Стунджи и Васил Хаджигрудев, които като усетиха суинга, го попиха, а записът премина като полъх в студиото.
В „За албумите от техните създатели“ с Екатерина, Александър и Константин Владигерови представяме албума на тяхното трио „Веселите Владигерови“. Отново се връщаме към творчеството на техния дядо – Панчо Владигеров. „Ръченица“ е последната, шеста част от неговите Миниатюри за пиано „Шумен“ – посветени на града, в който той прекарва своето детство и се свързва с музиката. Вече живеещ в София, произведението той пише през 1934 г., когато синът му Александър е още бебе и е сериозно болен – лекарите дават малки шансове за неговото оцеляване.
Константин Владигеров: Баща ни, Оки-Моки, е бил много болен. Дядо Панчо моли да сложат креватчето в неговия кабинет с пианото.
Екатерина Владигерова: Лекарите не са давали шанс на детето, неговите родители са имали много надежди, че то може да оцелее. А е единственият им син!
Константин Владигеров: По не знам каква Божия сила дядо Панчо решава, че детето ще бъде при него. Пишейки тази музика, на третия – четвъртия ден се случва чудо – дали от музиката, дали от енергията, татко започва да добива живителни сили и състоянието му се подобрява. Дядо Панчо пише посвещението: „На моето любимо Саше.“ Това е магичен момент. А и музиката е прекрасна! Шестте пиеси са оркестрирани гениално от самия композитор – със Сашко избрахме да включим тази, по-хумористичната. Той цитира от много различни песни, тук е основно...
Александър Владигеров: „От планината слиза младо овчарче“.
Константин Владигеров: Хареса ни да я добавим и пасна много хубаво на албума.
Шумен е градът, който Панмо Владигеров живее в детските си години. Град, любим и на неговите внуци.
Константин Владигеров: Прекрасен, любим град! Много обичаме да ходи там още от деца. Имаме братовчеди в ЩШумен. Отивайки към морето или връщайки се, винаги сме отсядали на гости при братовчедите. А като активни музиканти винаги са ни канили с топло отношение. Свирили сме и в музея на нашия дядо.
Александър Владигеров: Публиката в Шумен е много топла. Като кажеш „Владигеров“, им отключваш други сетива. Хората много добре ни приемат и ни е много приятно да свирим там. Със Симфониета Шумен също имахме честта да свирим. Най-мило ни е естествено в музея, в основания през 80-те салон, станал концертна зала. Обичаме си много Шумен!
Екатерина Владигерова: Шумен ни обича и ние обичаме Шумен. Той е горд град не само на Владигеровата фамилия. Той е дал много, много други прекрасни музиканти на България. И актьори. Шуменци си го знаят, ценят го и се гордеят с това.
В албума „Веселите Владигерови“ на трио Владигерови следва още една емблематична творба на Панчо Владигеров – оркестрацията му на Хоро стакато от румънския композитор Динику. Аранжимента правят тримата внуци.
Екатерина Владигерова: Темата е много популярна, тя е на румънския цигулар Динику. Дядо ни е направил брилянтна оркестрация по молба на Саша Попов заради турне на Гвардейския царски оркестър в Румъния през 40-те. В този период той пише румънските танци и румънските симфонични скици. Той се обръща и към румънския фолклор, лично за мен едни от най-хубавите му творби. Там личи страхотното можене в оркестрацията – тембрите, преплитането, невероятното взаимодействие между медни и дървени духови, ударната секция… абсолютен учебник по оркестрация! Основно са представяли румънските танци и румънските симфонични скици, едно от двете е посветено на Енеску. На него му е трябвала и малка бисова пиеса. Концертът е бил бомбастичен и те за „десерт“ сервират и това „Хоро Стакато“. Брилянтна оркестрация, предполагам, изсвирена подобаващо. Не са ги пускали да слязат от сцената. Впоследствие го е направил за цигулка и пиано, а ние го направихме за нашето трио. Винаги, когато се свири, хората полудяват по него – абсолютният евъргрийн!
Албумът „Веселите Владигерови завършва със записано на живо произведение на Братя Владигерови.
Константин Владигеров: Тази пиеса е написана от мен за албума ни „За големите и малки неща“, който издадохме във Виена през 2011 г. Бяхме поканени от брас група, в която има и любители музиканти. С тях сме концертирали много пъти. Те много обичат балканската музика. Това ни вдъхнови да напишем една балканска творба, която да аранжираме за този брас. Тя е в 9/8 и е посветена на тази група. Тя е хубав, свеж завършек, продължение на фамилната традиция, както отбелязва Екатерина Дочева в текста към диска.
Екатерина Владигерова: Това ни е любимата пиеса от албума, свирим я на всеки концерт.
В „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM представихме албума „Веселите Владигерови“ на Екатерина, Александър и Константин – внуци на Панчо Владигеров и деца на Александър Владигеров. Исторически поглед към музикалното наследство на фамилията с хоризонт от близо век, най-ранния момент, към който се завръща албумът, е 1924 г. Дискът е придружен от книжка с много интересни подробности за музиката в него, важни детайли за приноса на музикалното семейство и много снимки. Цялостното оформление, включително корицата, прави голямо впечатление със стил и оригинален подход.
Екатерина Владигерова: Дължим това прекрасно изпълнение на изискания вкус на Венци Дянков. Ние давахме идеи – те извират паралелно и са повече отколкото могат да се реализират. Има нужда от един човек, който да остави квинтесенцията- той се справи с много естетика, с разбиране на духа на фамилията. Многото идеи успя да ги консолидира в естетично-хумористичен стил.
Заглавието „Веселите Владигерови“ описва тримата музиканти – Екатерина Александър и Константин, и техните предци.
Константин Владигеров: Когато музикалната идея изкрастилизира, „Веселите Владигерови“ като заглавие най-много си го почувствахме.
Александър Владигеров: Има и препратка към мюзикъла на баща ни „Веселите музиканти“. Всеки ден човек преминава през хумора и меланхолията, през всичките чувства, но в главите ни се въртят все вицове и забавни случки. Особено след пандемията искахме да дадем на слушателите един весел албум.
Екатерина Владигерова: Това най-точно характеризира всички участващи в албума – надарени с хумор. Аз съм най-сериозната от цялата фамилия. Няма да срещнете човек, който познава братята и да не каже: „Какви хубави усмихнати момчета, как ни развеселиха.“ Всеки контакт с тях води до ведрост на душата. По подобен начин е било с дядо ни и с баща ни, макар на плещите му да стоеше цял симфоничен оркестър. отговорен човек, но когато го срещнеш, ще те зарине с вицове. Дори сам първи започваше да се смее на тях. А за вицовете за Любен и Панчо Владигерови даже е писана книжка, цитирали сме я в текста към албума. Те са били известни със смешките. Няма как този хумор да не проникне в музиката. Но като казваме „веселие“, това не трябва да се разбира като лекомисленост. В този фамилен хумор има много натрупана през годините мъдрост.
По Jazz FM чухме излезлия през 2023 г. втори албум на трио Владигерови „Веселите Владигерови“ – Екатерина, Александър и Константин. Макар да не присъства в албума, майка им Величка, има огромно значение за музиката на съпруга и на децата си.
Константин Владигеров: Тя участва в два от мюзикълите на баща ни – „Вълкът и седемте козлета“ и „Веселите музиканти“, пеейки и играейки в Младежкия театър. Те са поставяни десетки пъти, като последната постановка на „Веселите музисанти“ на Андрей Аврамов датира от 90-те. Мама винаги ни е била основен мотиватор – и музикално, и за запознаване със самата история.
Александър Владигеров: Основен мотиватор! Това прочуто огледалце – да се огледаме реално къде сме. Единственият жив човек, който може да ти каже за историята, кое как е създадено- тя е жив свидетел. Ние като деца можем да черпим от нея и да знаем истината. Нейният артистичен дух помогна за всичките ни албуми.
Екатерина Владигерова: Търсете майката зад всеки гений.
Предаването „За албумите от техните създатели“ с албума „Веселите Владигерови“ на трио Владигерови излъчваме по Jazz FM на 7 юни от 19 ч. с повторение на 10 юни от 14 ч. Всички снимки са от премиерата на албума на 29 май в зала „Раковски 108“ в концерт от програмата на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“.
