Групата Delta Roosters е създадена през 2011 година от Антон Серкеджиев и Петър Георгиев – Пешето – китари и вокали, които по това време свирят като дуо. Те канят Михаил Шишков и Ееро Турка за първия състав на формацията. След обновяването й в нея са Радослав Милев – бас и вокали, и Любомир Бозаджиев – барабани, с които през 2018 г. е записан дебютният албум „Блус и ритъм“. Антон Серкеджиев и Петър Георгиев го представят в „За албумите от техните създатели“. Гости в него са Емил Тасев – барабани, Красимир Табаков – китара, Тодор Николаев – цигулка, Ееро Турка – хармоника, Михаил Шишков – добро китара, Христо Намлиев – Hammond орган. През 2022 г. ще излезе вторият албум на Delta Roosters, в която се завръща Михаил Шишков. Предаването ни завършва с едно от новите им изпълнения.
Антон Серкеджиев: През ноември групата навърши 10 години. Появихме се на сцена на блус фестивал в Sofia Live Club, организиран от наш приятел. Тогава с Пешето свирехме като дуо. Организаторът ни покани и предложи да направим група. Извикахме наши приятели, с които свирехме импровизирано на джемове – Михаил Шишков с добро китара и финландския филхармоникар Ееро Турка. Решихме да направим група, ориентирана към старото звучене на блуса. Нямахме авторски песни и свирехме Делта блус, затова се кръстихме така – и със закачка с песента Little Red Rooster на Уили Диксън и делтата на Мисисипи. Започнахме в доста акустичен вариант. Ееро Турка бе много навътре в нещата, тъй като бе участвал в проекти във Финландия с копиране на старите блус майстори и бе слушал тази музика в детайли. Така започнахме да свирим, да се явяваме на сцените, постепенно започнахме да включваме в репертоара и наши песни – предимно мои и на Пешето. Правехме ги на български език. Започнахме да разширяваме започнатото в началото. С Пешето се бяхме запознали, установявайки общата ни страст към „Бийтълс“. Стъпвайки върху тяхното разнообразие в изказа и върху звученето на блуса, започнахме да правим свои песни.
Петър Георгиев: Това ни отдели от типичния Делта блус.
Антон Серкеджиев: Започнаха да ни канят да свирим. Но Ееро е от Финландия, много често се прибираше, Мишо бе много зает в други проекти, роди му се второто дете, а техните инструменти бяха незаменими. Затова сменихме концепцията и преди 6 години направихме по-стандартна група с Радо на баса и Любомил Бозаджиев на барабаните, с когото Пешето е свирил в „Джендема“. В последната година Мишо се върна при нас вече на пиано и с всички инструменти, които владее, а те не са малко.
Петър Георгиев: Идеята на „Ритъм“ бе да направя жизнерадостна песен. Като се разхождаш в парка, да усещаш, че не е нужно постоянно да си мрачен, хубаво е да погледнеш от ведрата страна на нещата. По това време много слушах Джей Джей Кейл и може би взех нещо от него като концепция.
Антон Серкеджиев: Доста от песните в албума са доста, не мрачни, но в тях има песимистична нотка, особено в моите текстове, но решихме, че ще започнем албума с тази песен, за да дадем по-ведър поглед на нещата и да сложим контрапункт на моята песимистична нотка по онова време. Тя бе доста силно изразена, а Пешето бе в по-ведър период. Тази песен даде и името на албума - „Блус и ритъм“.
Антон Серкеджиев: „Някой ден ще разбера“ е от „песимистистчно-философския“ ми период, когато се опитвах да разбера какво не е наред в моето житие-битие. Имаше серия такива песни с въпроси без отговори. Тук въпросът е кога ще разбера жените, но виждам, че това за мен е изгубена кауза. Тази песен е самоиронична – дали някой ден ще разбера за какво става въпрос, но няма да е сега. В песента участва нашият приятел Христо Намлиев, който бе част от голямата група „Херманс улф бенд“ в началото на 90-те, а понастоящем е виден композитор на театрална и филмова музика с многобройни Икари и Аскеери. С него често свирим и сме приятели.
Антон Серкеджиев: „Само едно“ е една от първите ни авторски песни, още по времето на Ееро и Мишо, и е първата, която изобщо записахме с обновения състав около година и половина преди да излезе албумът. Тя пак е от „философската“ вълна – лична песен. Текстовете в албума са доста лични, като, разбира се, не всичко в тях е 100 %, както е в живота, но е вдъхновено от него.
Стилистиката на групата
Петър Георгиев: Запознаването на хората с нашата музика става предимно със свирене на живо. Не знам колко хора знаят песента „Ритъм“, но не знаят, че е наша. Прави ни впечатление, че много млади хора слушат това, което свирим, и то с голям интерес. Даже имам чувството, че им звучи екзотично. Може би те няма и откъде да чуят този тип музика.
Антон Серкеджиев: Има значение, че пеем на български език, за което сме имали спорове с приятели, но за нас е по-важно текстът, който напишем, да е искрен и тази искреност да е ясна, защото е основен момент. Тя хваща хората. Определено има значение, че това, което пишем, е неподправено. С годините това ни донесе много приятелства и фенове, които ни следват. Може би това идва с упорството да си налагаме нещата и да ги правим, както считаме, че трябва да се направят. Не търсим комерсиална цел. Този албум го самофинансирахме. Не направихме компромис със звука, което ни струва доста средства, но така считаме че трябва да бъде – да създадем максимално качествен продукт.
Антон Серкеджиев: На „Може би забрави“ музиката е на Пешето, текстът е мой. Тя е закачлива и е реминсценция от миналото. На фестивала за поп и рок песен с нея получихме наградата на името на Пеци Гюзелев. Журито ни оцени. Тя е най-джазовата.
Петър Георгиев: Като Steely Dan и малко встрани от блуса.
Антон Серкеджиев: В нея на барабани участва Емил Тасев, който свири в още една песен. Музиката се появи първо, а аз написах текста. Бях купил на малкия си син детска акустична китара с найлонови струни. Той тогава бе много малък, за да свири, не че сега свири... Но вкъщи свирех на тази китара, която в моите ръце изглеждаше като укулеле, и така се роди текстът.
Петър Георгиев: Още като се запознахме, установихме, че и двамата сме израснали на основата на една и съща музика – блус, рок и джаз. Ние просто нямахме какво да си говорим, разбра се, че имаме еднакви вкусове, което не се среща толкова често. За нищо не направихме компромис. Дори доста спорихме при издаването на албума, за да стигнем до най-доброто, което е по средата.
Петър Георгиев: „Отминали неща“ е моя композиция, която ме връща към нещо много старо, спокойно, което, за съжаление, вече не мога да го чуя много често, направено от съвременни изпълнители – толкова леещо се.
Антон Серкеджиев: И тук участва Емил Тасев.
Петър Георгиев: И в двете от барабаните се изисква джазменски подход. А нашият басист се справя във всички жанрове.
Антон Серкеджиев: Той също е голям джаз фен. В тази пиеса той свири на контрабас. А относно стиловете, мога да кажа, че в песните, които са ни вдъхновявали, по-скоро усещането за музика е общо, отношението на хубаво и не толкова хубаво. Нещо, което не ни харесва на всички, няма как да стане. Групата трябва да има облик. Имаме голям диапазон на музика, която харесваме, не сме затворени в един стил, но трябва да има качество като изказ, текст, музика, аранжимент, изсвирване, сола – детайли, които са ни важни. Настояваме пред самите себе си да направим най-доброто и след това имаме изисквания и към другите.
Петър Георгиев: Сърдим се, но всеки надава ухо, защото знае, че не е направено за заяждане.
Антон Серкеджиев: А се прави, за да стане най-хубаво!
Петър Георгиев: Другият човек има своите основания и трябва да видиш песента от негова гледна точка, може би все пак ти бъркаш. Когато е група, има магия, повече погледи са събрани в едно. При групите се усеща как всеки е дал от себе си и се е получило нещо добро съвместно.
Антон Серкеджиев: „Ето защо“ е блус от ранните песни на групата. Направихме го в първата ни година. В песента участват и Ееро Турка, и Михаил Шишков от първия вариант на групата, с тогавашните си инструменти – хармоника и добро китара. Стремим се да записваме заедно, да пулсираме заедно. Допълнително се записват обикновено вокалите и солата. Тази песен я направихме по същия начин – оставихме да запишем отделно Ееро и Мишо, както и вокалите. Ееро предложи да запишем хармониката и вокалите заедно, така и направихме.
Петър Георгиев: Първоначално на китарата си дрънках мотива на следващата песен, но нямах ясна идея как да звучи мелодията. Обичах стихотворението „Морето само живите обича“ на Христо Фотев, прочетох го и с малки нагласявания текстът се получи към песента. Пробвахме го с Тони, с групата и с един наш приятел – Тошко (Тодор Николаев), който живее в Лондон и там преподава. Той дойде, също страшно много го хареса, поиска да свири на цигулка в него, и се получи ирландско звучене. Тази песен бе една от тези, за които се карахме – в името на доброто.
Антон Серкеджиев: Защото му казах, че тя ни е една от най-хубавите и трябва да стане идеална.
Петър Георгиев: Накрая остана най-доброто!
Антон Серкеджиев: Стиховете на Христо Фотев са прекрасни. Тъй като познаваме втората му съпруга и нейната дъщеря, им дадохме песента, те я харесаха и ни позволиха да я издадем. Музиката бе достойна към хубавите стихове, защото все пак е рисковано да се правят песни по стихове на големи наши поети.
Петър Георгиев: Интересното в този албум, надявам се и в следващия, е, че различни хора имат различни любими песни. Това много ни радва, защото всяка песен си намира своите почитатели, които е трогнала по някакъв начин. Не търсим разпознаваем стил, а песните да имат характера на групата и да са искрени.
Антон Серкеджиев: И има обединяващо звучене – като се пусне от първата до последната песен – да е консистентен, не е да има песен не на място или пък някоя по-слаба от другите. Подредбата много я мислихме. Всички записи направихме в едно студио, за да звучи добре.
Петър Георгиев: Работихме с много добър тонрежисьор, който ни е като член на групата – Иван Бошев от студио „Пекарната“.
Антон Серкеджиев: Неговите съвети ни бяха много важни. Той е деликатен и възпитан човек, но като каже нещо, има тежест.
Антон Серкеджиев: „Но какво от това“ е пак съвместна песен с музика на Пешето и мой текст. Мелодията е в много ретро джази и блус от началото на века, когато двата жанра са звучали много общо.
Петър Георгиев: Тони много хареса песента и след два дни дойде с готов текст, което страшно ме изкефи.
Антон Серкеджиев: „Черен път“ е пак стандартен блус. Когато я мислех, идеята бе да звучи като старите блусове, на Робърт Джонсън, на Чарли Патън, на Sunhouse. В нея има по-високо пеене, все едно някой се провиква на полето. Кантото исках да звучи на български така, че да напомня това звучене. Неслучайно я представяме като посветена на Робърт Джонсън.
Петър Георгиев: И на всички стари Делта изпълнители.
Антон Серкеджиев: Като измислих песента, изобщо не ми хареса как звучи. Свирих я на Пешето и той направи много хубава хармония на ритъм китарата.
Петър Георгиев: Точно бях гледал уроци на Джо Пас как да разнообразиш блус хармонията. А на мен текстът много ми хареса. Автентичен е към Делта блуса – какво са пели, какво ги е вълнувало. Вярно, че е с три акорда, но можехме да ги разнообразим.
Антон Серкеджиев: Тук си разменихме ролите – аз свиря на ритъм китара, а той е соло китара, тук аз направих солото. Неговата роля разнообрази една песен, която реално за себе си я бях отхвърлил и това ми даде и за следващите години увереност, че като имаме идея, в групата бихме могли да я развием. Всеки е малко плах, когато прави нещо, за което не е много сигурен, че е хубаво. Другите могат да го съсекат, но, когато се помогне и всеки даде своето, става съвсем друго. „Ритъм“ звучеше по съвсем различен начин, когато започнахме да я свирим и постепенно промени звученето си.
Петър Георгиев: „Но какво от това“ я започнахме с един запис, който не ни хареса и дори се чудехме дали да я правим. Но говорихме с Тони да я променим – темпото, пулсацията, и се получи. Така е, като са повече хора – една дума може да отвори по-широки хоризонти, да видиш и ти още един път или друг вариант на песента.
Антон Серкеджиев: „Момиче в бяло“ е рокендрол, който бе създаден, тъй като всички харесваме рокендрола и редовно го свирим. В още стария вариант на Delta Roosters се бяхме захванали с проект с рокендрол и суинг танцьори. Правихме кавъри на стари хубави песни. Вдъхновени от това, че има кой и да танцува на нашата музика, привлякохме барабаниста Наско Попов, който свири с нас, Свобода Боздуганова, която сега стана преподавател, свири на контрабас. Тогава тази песен, която е стандартен рокендрол с неангажиращ текст, бе създадена, за да може на нея да се танцува. Това за нас е най-голямата радост. Ако няма груув, ако публиката не може да танцува, няма смисъл. Хората идват да се забавляват!
Антон Серкеджиев: Блусът ми харесва, защото е искрена музика, която е неподправена, привидно проста музика, много базисна като човешки чувства. На нея лежи цялата съвременна музика – поп, рок и т.н. – и неслучайно. Кодираното в нея е в пряка връзка със сърцето и с ритъма. Текстовете са изключително вдъхновени от живота, абсолютно искрени, хората ги изпълняват абсолютно искрено, дори да не могат да свирят. Това е фолкллор, който има възможност да еволюира в нещо международно. Не съм сигурен дали блусът придобива популярност, защото идва от САЩ, но съм сигурен, че тя докосва хора по целия свят. Неслучайно един финландец прави с бългтари блус музика на български. Това само по себе си би било безумно, ако не е съвсем нормално, тъй като музиканти от цял свят я свирят с еднаква отдаденост. Уникална е простотата в тази музика и сложността в обема на чувства, които може да изкаже.
Петър Георгиев: Това е основата на съвременната музика, но на това се гради и рокендролът, и джазът, който се обединява с класическата музика и става все по-сложен и по-сложен. Всички тези музиканти, от които съм се учил и са ми харесвали още от малък, и досега ми харесват – те са се учили от блуса и това си личи страшно много. Ерик Клептън, Джими Хендрикс, Deep Purple, Майлс Дейвис – в основата всичко е блус. И това е едно от най-искрените неща. За да свириш блус, трябва да си много искрен, ако го правиш да се харесаш на хората или за пари, то е доста елемeнтарно. Блусът не е сложен музикално, но най-важни са чувството и искреността. Това най-много ни харесва и искаме да го правим по този начин.
Антон Серкеджиев: „Твоето име е блус“ е рокаджийска песен. Тя е моя, но част от инструментала е на Пешето. Обичаме да свършваме концертите си с нея, защото в публиката оставяме заряд.
Петър Георгиев: И хората като го слушат, разбират, че много харесваме Led Zeppelin.
Как ги представя албумът?
Антон Серкеджиев: Надявам се да ни представя като добри музиканти, като хора, които гледат по-широко на нещата – не са се вторачили в един стил или в едно нещо, което според тях е силно, експериментираме, същемвременно искаме да запазим своя стил в това разнообразие и се надяваме да ни представя като хора, които държат на качественото представяне на нещата си, да ни представи като хора, които искаме да стигнем до аудиторията с искреността си.
Петър Георгиев: И с разнооБразието си. Не всички харесват едно и също. Важното е всичко да е искрено и от сърце.
Антон Серкеджиев: „Дали е сън“ е песен, която на мен лично ми е любима. Много лична моя песен. За записа поканихме Краси Табакова, който свири с „Подуене блус бенд“ на акустична китара. Тя бе подходяща за финал на албума, като е най-спокойна и омиротворяваща след всичките еклектики, които изкарахме.
Петър Георгиев: Това е началото на новия период на Антон – по-оптимистичен.
Антон Серкеджиев: Албумът е с песни, които са правени в различни години и различни периоди. Всеки един от тях си оказва влияние.
Антон Серкеджиев: След „Блус и ритъм“ през 2020 г. започнахме нови записи. Песента „Кажи“ даде началото на новия ни албум, който се надяваме скоро да завършим. Заради пандемията нещата се стопираха. Можехме да запасваме, но бе трудно с изявите. Всеки си имаше своите проблеми, свързани с Covid-19. Така че оставихме нещата и те малко замряха, но сега отново записваме и вече сме в студио. Имаме материал. С песента тази година участвахме отново в Международния фестивал за поп и рок песен и взехме Втора награда.
Петър Георгиев: И продължаваме да се опитваме да правим музика, която е на български език, но няма аналог в България като разнообразие, като репертоар, дори и стилово. Това е разнообразие в българската музика и се наддявам хората да го оценят.
