Петър Славов с дебют като лидер в Little Stories (2019 г.)

„Щастлив съм да правя музика и винаги да съм вдъхновен.“ – каза Петър Славов в интервю по Джаз ФМ в навечерието на премиерата на своя дебютен албум Little Stories. След дълга успешна кариера като музикант в проекти на свои колеги в Съединените щати басистът създаде първа продукция като лидер, изцяло със собствени композиции. Концертната му премиера бе на „Пловдив джаз фест“. Петър Славов ни води сред пиесите в Little Stories в „За албумите от техните създатели“ по Джаз ФМ радио.

Little Stories е моят дебютен албум. Това може би е малко странно, като се има предвид, че съм професионален музикант от поне 25 години. По много причини все отлагах и отлагах издаването му. Най-главната бе, че бях прекалено зает с кариерата си на сайдмен и не можех да отделя времето, което смятах, че албумът заслужава. За мен като човек, израснал покрай музика и уважаващ много изкуството на албума, бе важно да направя нещо с минимален брой компромиси. 2019 се оказа годината, в която бях малко по-свободен и успях да завърша и издам Little Stories. Мисля, че се получи добре. За албума е характерно, че всяка композиция е съпроводена от история, която разказва за вдъхновението, превърнало се в музика, информира за заглавието, дава храна за размисъл на слушателя и идея за това откъде идвам аз като автор със съответната композиция.

Едно от предизвикателствата, с което се сблъсках, когато компилирах музиката за този албум, че той е нещо като антология на моята музика на последните 20 години. Има съвсем наскоро написани пиеси, а най-старата е от 1999 г. Всички те представят моите много разностранни вкусове в музиката. Затова трябваше да реша как да подредя един албум, в който има леко разностилни пиеси и какво да ги обедини. До някаква степен мисля, че успях. Крайният резултат бе Little Stories.

Албумът започва с Glide, която първоначално написах преди 7 – 8 години за групата „Булхимиците“, събрала български джаз музиканти, живеещи в чужбина. Тя бе моят принос към албума Bulchemistry, който записахме в Амстердам през 2012 г. За моя албум преаранжирах Glide, махнах духовите инструменти и прибавих струнен квартет. Направих композицията кратка. За албума и историите към него имах нужда от интро или пролог и така я и озаглавих – Prologue: Glide. Също така ми бе интересно да видя колко много неща мога да вкарам в малка кутийка. Заглавието Glide е инспирирано от сън, в който летях. Сънят започна доста хаотично, не знаех как да летя, но някак си успявах, беше много бързо, имаше опасност да се блъсна, беше страшно. С течение на съня се окопитих и се научих да летя. Най-накрая се плъзгах по въздушните течения и се наслаждавах на гледка, която приличаше на Алпите. От тук дойде заглавието Glide.

След Glide идва Gone, която написах в месеците след смъртта на баща ми, когато в мен се отприщи много силна креативна енергия. За кратко време написах много на брой завършени композиции, което много често не е случаят, когато пиша музика. Обикновено скицираш нещо, дойде ти идея, после се връщаш към нея, зацикляш и я оставяш, после пак се връщаш към нея, променяш, добавяш, махаш тактове, акорди, секции и т.н. Но тогава за много кратко време започнах и завърших Gone, History of Beauty и A.M., а също и започнах Ghost.

Gone започна като упражнение. Бях си поставил за цел да напиша композиция, в която басът и мелодията се движат противоположно, мелодията – хроматично надолу, а басът – хроматично нагоре. По музикални причини не можах да следвам принципа в цялата композиция, която излезе доста дълга и в много секции. За първи път тя бе записана през 2012 г. в албума Open Ended, а за Little Stories добавих струнен квартет и написах интродукция, която по-тренираното ухо ще разпознае като разтеглена рехармонизация на самата композиция, в която струнните и аз, а по-късно – струнните и пианистът Ницан Гавриели си говорим. Ритъмът, така вещо изсвирен от барабаниста Диего Рамирес, е базиран на аржентинския чакарера.

Заглавието на козмпозцицията бе вдъхновено от много страннтото ми усещане тогава за това колко се е променил моят свят само за един ден. Имах чувството, че живея в нов свят, който изглежда като стария, но е абсолютно различен и непознат.

Small Little Things е най-младата композиция в албума. Написана е през 2019 г. буквално седмици преди да бъде записана. Започна като едно, а в крайна сметка се получи нещо съвсем различно, както често се случва. Докато един ден я пресвирвах на пианото, реших, че въобще не ми харесва по начина, по който първоначално си я представях. Абсолютно промених аранжимента. Прибавих бас кларинет и ритъм, който е едва ли не като рок. Направих така, че в началото има контрапункт между пианото, бас кларинета и контрабаса и след това цялата тема е разделена между пианото и бас кларинета, които си говорят. Понякога докато единият инструмент свири темата, другият му акомпанира. Това бе музикалната идея. Иначе заглавието е вдъхновено от фразичка, която е много типична за моята приятелка. Като всички много симпатични фрази, не е много правилна в контекста, в който се използва, но е много сладка.

След най-новата композиция идва най-старата. Photos („Снимки“) бе написана през 1999 г. като домашно по хармония в „Бъркли“. Интересна е с това, че е най-стандартната пиеса в целия албум. Тя е в традиционната 32-тактова A – B – A форма, която е много характерна за американските стандарти, за бродуейската музика и за много джаз композиции. Хармонията е също доста стандартна. Интересно ми е след толкова години да чуя толкова ясното влияние на Мингъс и на Монк върху тогавашното ми писане. Искам също да спомена чудесния майсторски начин, по който саксофонистът Джон Елис изсвири мелодията. Наистина е удоволствие да го слушам как интерпретира моята музика.

Заглавието идва от сладката носталгия по миналото и по детството, която предизвикваха няколко изпратени тогава от родителите ми в Бостън снимки. Това бе преди снимките от мобилните телефони – тези бяха хартиени. Но само няколко снимки значеха много повече от хилядите, които човек може да направи сега.

Композицията Bye е моят поклон към фрий джаза и отново към музиката на Чарлз Мингъс и Орнет Коулман. Когато я започнах, исках да напиша додекафонична композиция, но мелодията ме отнесе някъде другаде. Първоначалните ми сметки излязоха криви. Тук пак съм използвал бас кларинет, пак много добре изсвирен от Джон Елис.

Bye има малко тъжно и самотно звучене. Когато я написах, си спомнях как баща ми ме изпращаше всеки път, когато отивах в Америка. Той винаги стоеше до последно, докато ме изгуби от поглед, само и само да знае, че всичко е наред. Мисля, че този образ, когато той почина, се е запечатал в мен. Той е много показатален за това каква е неговата същност като човек – всеотдаен и предан, освен всичките му други качества. Композицията я бях написал преди той да почине, но я бях посветил на него и на тази картина – когато той ми маха на изпращане на летището. Последния път, когато го видях, бе точно в такава ситуация. Той ме изпрати, видях го как маха. И по-късно тази композиция доби още по-сериозен характер.

History of Beauty е композиция, която написах, вдъхновен от години слушане на бразилска музика. Тя е част от моя саундтрак поне от средата на 90-те години. Както много хора, започнах с боса нова, Жобим и т. н. Постепенно с годините започнах да научавам повече за другите стилове в бразилската музика, докато най-накрая осъзнах, че това е вселена от музика, от стилове и от страхотни артости. Осъзнах, че приносът на Бразилия към световната музика на XX в. е много важен.

Когато се чудех как да озаглавя композицията, в главата ми изплува една фраза от английския превод на книгата на Милан Кундера „Непосилната лекота на битието“ – History of Beauty. Реших, че е много подходящо заглавие за композиция, посветена на бразилската музика. Едно от най-великите й качества е, че независимо от композитора и стила, винаги се търси красотата. Като резултат красотата е неотменна част от бразилската музцика. В аранжимента съм използвал акустична китара, изсвирена от Марсио Филомена и приббавих глас, който пее мелодия без думи. Това е гласът на Ми Ким, който според мен е много подходящ в стилово отношение и като тембър за това, което исках да чуя от тази мелодия. А то бе тя да е лека, красива и ефирна и все пак да има скрита сила в себе си.

Ghost („Призрак“) е композиция, която започнах с идеята да напиша нещо, което звучи призрачно, нещо, което е вдъхновено от театралната и филмовата музика, особено старите филми. Интересното е, че се получи нещо призрачно и малко тъжно. Но всъщност призраците освен че са страшни, са и малко тъжни. Така че в това отношение музиката оправдава заглавието си. В аранжимента използвах гласа на Ми Ким. Мисля, че той придава още една допълнителна призрачност и ефирност на музиката и до някаква степен имитира старинния експериментален инструмент теремин. Той се използва в много от старите филми, когато се случва нещо призрачно.

Зад пиесата има и вдъхновение от истинския живот – една случка, при която видях кълбо светлина да витае във въздуха в стаята. Тъкмо да си помисля, че съм започнал да полудявам, и човекът, с когото бях, каза: „И аз го видях.“ Най-вероятно това е било кълбовнидна мълния или друг физически феномен, който може физически да се обясни. Но на мен донякъде ми се ще това да беше някой, който иска да ни каже „Здрасти“.

In Defence of the Minotaur („В защита на Минотавъра“) е композиция, която написах много бързо и в началото не ми харесваше особено много. С течение на времето започна да ми харесва страшно много. В нея започнах да чувам неща, които ми харесват в музиката на други хора, които слушам и на които се възхищавам. Не говоря за конкретни елементи от музиката, а за настроение и за звук в хармонията, в аранжимента, в мелодията.

Понеже по времето, в което писах тази композиция, четях „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, ми направи впечатление, че в нея има нещо подобно. Тя ме поставя в едно настроение, в много дълъг спомен – не за нещо конкретно, а спомен-настроение. Това много ми хареса в тази книга. Реших да озаглавя пиесата така, защото съм благодарен на Георги Господинов, че ми даде възможност да чета световен автор в XXI в., който пише на моя език, и че ми даде това настроение, което ме върна във времена и спомени, както те връща парфюм, който си помирисал, или мелодия, която не си чувал от години. Понеже в книгата минотавърът има особена символика и значение, я нарекох „В защита на Минотавъра“. А защо точно така? Който е чел книгата, знае.

A.M. я написах преди около 11 години. Първоначалната й идея бе да няма сола – само мелодията да се повтаря, като я свири пианото, а саксофонът коментира, импровизирайки. Мелодията минава няколко пъти и композицията свършва. Тя е много кратка, само 16 такта. Но впоследствие, когато започнах да я свиря на живо, се оказа, че солата ми лежат много добре. Добавих такива за Little Stories. Тук солират Ницан Гавриели на пианото и Мат Маранц – тенор саксофон. Това е единствената композиция в албума, в която Мат свири. Мисля, че си наваксва за всички други, в които не свири. Тук прави страхотно соло. Това е една от двете композиции, в които Марк Макклийн свири барабани.

Самата идея на композицията бе да е като нощна разходка в София, каквато си я спомням, когато съм се разхождал нощно време в нея. В зависимост от настроението ми си представям лятна или зимна нощна разходка. Фигурата на барабаните в началото и в края ми напомня на стъпки. Това е и внушението, от там идва и заглавието. A.M. означава „преди средата на деня“ – между полунощ и обяд. В случая в тази композиция това е може би около 3 ч. сутринта.

И понеже Little Stories е албум на басист, трябваше да сложим и соло бас пиеса, макар че тук е като дуо, защото насложих два контрабаса. Пиесата е полуимпровизирана. Имах някаква скица на това, което искам да стане, но нямах точно изписана мелодия. Разполагах с някакъв фрагмент от мелодия, която се повтаря от време на време, и в пролуките импровизирам, като се стремя да е в духа на този мелодичен фрагмент. В пиесата използвам най-различни техники, които съм открил и върху които съм работил в стремежа си да се науча да солирам по-добре, когато нямам акомпанимент и трябва да солирам свободно – без предварителна схема и ритмична подкрепа от други инструменти.

Пиесата се нарича „Елегия“. Много интересно се получава накрая, където несъзнателно съм цитирал друго произведение, което е озаглавено така. „Елегия“ на Джовани Ботезини съм свирил навремето в Музикалното училище – много красива пиеса. Самото заглавие Elegy идва от там, че когато подготвях албума, разбрах, че един музикант, когото много уважавам, си е отишъл. И си е отишъл незаслужено назабелязано. Това ме накара да се размисля върху това какво означава да си музикант или артист. Какво означаваме ние за обществото? Означаваме ли нещо? Понякога може би не, понякога да. Какво означава човек да е успял? Имаме ли някакво вляние? Каква е връзката ни с публиката? И така – „Елегия“.

  • Целия разказ на Петър Славов за пиесите в албума Little Stories можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Албума можете да намерите в „Дюкян Меломан“, Bandcamp, Amazon .

https://meloman-bg.com/%d0%bf%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%80-%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%be%d0%b2-%d0%bc%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d1%88%d0%b8-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b8%d0%b7%d0%ba/

https://peterslavov.bandcamp.com/album/little-stories

https://www.amazon.com/Little-Stories-Peter-Slavov/dp/B08329N5KF

Предаването „За албумите от тхените създатели“ се излъчва в сряда от 19 ч. с повторение в събота от 14 ч. по Джаз ФМ.