Дуото Христина Белева (гъдулка) – Петър Миланов (китара) има вече два албума, подготвило е достатъчно материал за трети, а когато концертира, в репертоара си има още пиеси, които не възнамерява да запише. Музиката при тях се появява от силно преживяване, във връзката с аудиторията, с пространството. Всяка нова пиеса носи вдъхновението от изпълването на момента с емоция. В „За албумите от техните създатели“ представяме първия албум на дуото „На фокус“, издаден през 2011 г., предшестващ излезлия през 2014 г. „Нека ти разкажа“.
Каква е историята на дуото? Кога, защо, как решихте да го създадете?
Христина Белева: Запознахме се в Държавния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ през 2006 г. Постепенно започнахме да общуваме по-близко, да свирим заедно в почивките на репетиции. „На фокус“ е реализирането на първите ни съвместни идеи. Първата ни пиеса „Фокус“ бе опит да открием какво ще се получи от съчетанието между гъдулка и китара. Възникна големият въпрос дали не можем да свирим като дуо и да направим обща програма за концерт от час и половина, дали не можем да въвлечем публиката в звука, който създаваме с нашите инструменти.
Христина Белева: „Фокус“ написах през 2010 г., когато получих покана за самостоятелни концерти във Франция – в трио и самостоятелни. Темата е от „Заправи Киро калдъръм“ на Магда Пушкарова. Тук отново сме дълбоко в корена. В разработката на пиесата има смяна на груув, на стилове, преплитане…
Петър Миланов: Никога досега не съм си правил анализ, сега ми се налага за първи път. Доста интуитивно беше всичко. Дори първия запис направихме в едно малко студио в апартамент в „Младост“. До тогава не бях взаимодействал в дуо с още един инструмент. Имах опит само в трио, в квинтет с музиканти като Теодосий Спасов. Когато с моята китара трябваше да партнирам на гъдулката на Хриси, разбрах, че трябва да развия свиренето си в посока на финес, пулсация, басова линия, обръщане на акорди, ритмика. Започнах да слушам известните барабанисти Дейв Уекъл и Денис Чеймбърс, които имат своя голям принос във фънк и фюжън музиката, в джаза. Тогава започна да ми се избистря какво точно трябва да правя. И нататък вече то е по-неосъзнато, защото се чувства, когато комбинираме мелодия с акомпанимента. Мелодията върви в някаква посока, променяме я, променяме щриха. В първия албум има директни фолклорни цитати и се опитахме всички пиеси да са много различни една от друга.
Дуото ви вече е на 20 години. Какъв е начинът на мислене и музициране в него, за да бъде то толкова дълголетно? Как се събирате в музиката?
Христина Белева: Един от двамата предлага тема с вдъхновението от нещо, дори от размер, който нямаме в репертоара си, и започваме да импровизираме, докато не ни се закове вниманието в нещо – в темата, в груува, в хармонията. В повечето случаи тръгваме от темата, от мелодичната линия.
Петър Миланов: Това е така на фино ниво. На глобално – срещнахме се, тъй като дори неосъзнато сме имали нужда един от друг, да търсим изказ чрез точно такова партньорство. Няма случайни неща. Това, което в джаза се нарича джем, в българската народна музика е надсвирване. Има го този състезателен характер от желанието просто да си посвириш с някого, да споделяме един с друг.
Христина Белева: „Пиеса в 9“ се появи от предложението на Петър Миланов да направим пиеса в равноделен размер.
Петър Миланов: Впоследствие я трансформирахме в 9/8. И така си легна всичко на място. Първоначалното намерение за пиесата бе да е в 12/8.
Христина Белева: Покрай свиренето ни заедно знаем, че музиката е процес. Оформихме стил на дуото. Аз започнах да обръщам внимание на детайлите, на звука, на цветовете, търся фраза, изразни средства, тембър. Има много нюанси на звука и богатството на гъдулката идва от неизчерпаемите такива съчетания. В търсенето си как една пиеса да я напълним, да е пълноценна, да е пълнокръвна, всеки дава максимума на своите изразни средства чрез своя инструмент. Затова присъединихме и пеене. Пепи си направи нов инструмент – тамбулир, който съчетава звуците на тамбура и на бас китара. Всичко това идва от търсенето какво може всеки да допринесе за общия звук.
Христина Белева: „Що ми е мило“ е красива пиринска песен от репертоара на Костадин Гугов. Тя е чиста красота!
Петър Миланов: И има ирландско звучене.
Христина Белева: Винаги съм искала да пея. В общуването ми с певици се комплексирах от техните високи изисквания. А обичам самия глас – най-съвършения инструмент. Когато станах майка и пеех повече на децата, това стана малко по-осъзнато. То е мое вътрешно преборване. Пътят е много интересен и цветен. Пеенето е голяма красота.
Все по-светло ще става, все по-широко пред нас. Колкото повече споделяме и колкото по-дълбоко влизаме в музиката, толкова по-високо позволяваме тя да ни издигне. Разкажете ни историята си в музиката.
Христина Белева: С гъдулката се срещнах в трети клас. Преди това свирех на акордеон. Аз съм родом от град Айтос, там започнах да ходя на уроци. Първият ми учител бе Димитър Златев. Майка и татко са ни водили мен и брат ми на много конкурси. Батко ми свиреше на гъдулка и покрай него си избрах този инструмент. Не исках да продължавам на тежкия акордеон. Първата ми гъдулка беше от Девня, както и на батко, на когото инструмента от панаира там му купи баба ми по майчина линия. Тя е певица, прави носии. Живееше във варненското село Боряна и когато ѝ ходехме на гости, ни пускаше на грамофона песни на Добра Славова, на Верка Сидерова. Продължих в Музикалното училище в Котел при Величка Тодорова, която ми посочи батко. В Музикалната академия в Пловдив учих при проф. Тодор Киров. Срещите с всеки един музикант, колега, приятел, с които ме е събирал животът, са ми били много полезни, всяко нещо е било урок. То ме е довело до това да бъда сега този човек, който съм. И знам колко още много има за учене и за свирене.
Христина Белева: За Smile търсехме паралел с Грапели и Джанго. По това време мои приятели ми казваха, че Грапели е старомоден, да слушам Дидие Локууд. Но на мен много ми харесваше как свири той, харесва ми старото. В него има мелодия. Вдъхновението за тази пиеса бе от джаз стандарт.
Петър Миланов: Започнах да свиря в първи клас по настояване на баща ми. Сега разбирам, че той е искал да сбъдне мечтата си, защото много е обичал музиката. Свирил е доста добре на тромпет в Техникума по земеделие, но родителите му не са му разрешили да кандидатства в Консерваторията въпреки препоръките на неговия преподавател. Той заведе мен и сестра ми при нашия първи преподавател Славчо Котев. Той бе класически китарист, който се оказа, че се е учил да свири на тромпет от моя баща. Цял живот ще помня момента как видях китарата в кабинета му. Там имаше и пиано. Усещането бе като че съм в рая. Седна на пианото да ни провери дали сме музикални с „У дома часовник трака.“ Наричаше ни „пиленца“. Поисках да свиря на китара, баща ми авторитарно заяви: „Не, на тамбурин.“ А на мен тогава ми се играеше. Но още от първата година учителят ни преподаваше елементарна теория на музиката, солфеж, пеене. Около трети клас той споделил на родителите ми, че ако искат да вървим добре в музиката, трябва да сменим средата. Така цялото семейство се преселихме на 300 км в Широка лъка. Сега, на 48 години, осъзнавам колко голямо нещо са направили за нас. В Широка лъка ми намериха частни учители, а на следващата година кандидатствах в Детската школа. Заварих един много интересен набор – 1968 – 1969 г. – Георги Андреев, Недялко Недялков. Наблюдавах ги как се събират, как свирят. Това ми беше много интересно. Завърших Музикалното училище. Учителката ми по пиано Снежана Сократова много ми се разсърди, че не поисках да кандидатствам в АМТИИ в Пловдив. А аз още като ученик в 11. клас започнах да свиря по сватби и събори с група от Смолян. Имаше икономическа криза и трябваше да помогна на цялото ми семейство. Висшето образованието оставих настрани и за да си изкарвам хляба, започнах да свиря по кръчми. В София дойдох по покана на Георги Андреев за едно турне в Япония. Трябваше им мултиинструменталист, а в Музикалното училище свирех и на контрабас. Издържах конкурс за Държавен фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“, където се срещнах с Христина Белева. След това заедно продължихме в Оркестъра за народна музика на БНР.
Христина Белева: „Поздрав за Митко“ е копаница, която се появи около 2002 г. – 2003 г. в Пловдив. Тя е поздрав за съпруга ми сега, тогава бяхме още гаджета. Явявахме се на гъдуларския конкурс на събора в Гълъбово на името на Янко Петров – емблематичен гъдулар, направил много промени в свиренето и за гъдулката. Бяхме всички от квартирата – аз, Митко, Добри Велев, с когото сме свирили в дуо още в Музикалното училище. Митко каза, че няма пиеса, която да свири тази година. Написах му тази. Тогава бе специално за него, а с течение на времето се превърна в поздрав за всички Димитровци и за хората, харесващи народната музика.
Каква по-различна перспектива към музиката ви дава именно този проект? Тук имате свобода, в която преподреждате по необичаен начин всичко останало, организирано в света. Така правилата и законите на музиката са спазени, но идеите изникват възможно най-високо и стигат най-далеч.
Петър Миланов: Случва се лесно. Чисто технологично ние изпълняваме коренно различни функции и можем да си ги разменяме. Всеки има пълната свобода да подходи към определени тонове в определена ритмика – единият води, другият следва. Двамата се подкрепяме.
Христина Белева: Всичко започва от това, че ни харесва да свирим заедно, имаме пълно доверие един на друг, подкрепяме се, на една честота сме. Има неща, които не съм знаела, че мога да изсвиря, ако не е била някоя провокация, изсвирена от Пепи. Импровизираме.
Петър Миланов: Взаимодействие като в живота.
Христина Белева: Дълго време – 11 години – не сме записвали нов материал, всеки от нас е свирил в различни проекти с различни хора. Сега, когато отново се събрахме като дуо, виждаме, че сме станали още по-сензитивни за музиката. Има голяма амплитуда, в която не ни е трудно да превключваме в динамики, в темпа. Има идеи, има слушане – повече слушане – узрели сме за този момент. Интересно ни е това да се случва, защото не знаем докъде може да се разгърне.
Петър Миланов: Със сигурност не можем да изключим нашите влияния от други музиканти, с които общуваме. Те много са допринесли за изпълнението ми на китара, защото моята специалност е тамбура. След свиренето на сватби и в ресторанти, започнах да търся съвсем други неща при работата си с Теодосий Спасов преди, с Ангел Демирев сега. Хриси участва в барокови проекти… Постоянно прилагаме в дуото наученото в други проекти, без да го копираме буквално, а като го трансформираме, така че да го предадем искрено.
Христина Белева: „Изгряла е месечинка“ е много красива добруджанска песен от репертоара на Верка Сидерова. Обадих ѝ се да я попитам дали ни разрешава да я свирим. Тя бе невероятен вдъхновител! Не знам откъде дойде идеята за тази песен, може би сме търсили по-известна за репертоара си. Формата е на традиционната народна песен.
Петър Миланов: В основата на нашето дуо залегна третият човек – певецът. Като подготвихме няколко пиеси, решихме да направим песен, после пак инструментал и отново песен. Така дойде „Месечинката“.
Христина Белева: В „За теб“ първите акорди са тъжен звук от камбани. Пиесата е в памет на моята майка Иванка Белева. Тя си отиде от нашия свят година след идването ни в София. Преди това се бях разделила с моя учител, с дядо ми… Както човек е топъл, става каменно студен. Потънах в скръб и музиката се оказа най-добрият изказ. Така се появи темата на тази пиеса. Когато я представяме на живо, свиря високи флажолети… Давам си сметка за лечебната сила на музиката, но човек трябва да намира по-спокоен израз на емоциите, каквито и да са те. Раждането и смъртта са двете най-естествени неща. Това го казвам сега от позицията на четиридесет и няколко годишен човек.
Петър Миланов: На мен тази песен ми звучи изключително светло, небесно. Не чувам в нея никаква тъга.
Христина Белева: Изпълнявам я наистина с усмивка. Но и когато я записвахме през февруари 2011 г., това бе месец след като почина брат ми.
Петър Миланов: Албумът бе записан за два дни. Тонрежисьор бе Милко Михайлов. Свирихме в едно общо помещение – студиото на Милчо Кацаров. Не мисля, че имаше някаква постпродукция. Дизайнът на корицата е пак на наш приятел – Христо Тренев – художник с много широк размах. По-късно Милко ни свърза с режисьора Андрей Арашев, който работи в bTV. Той ни направи видео към песента „Неда“ от нашия втори албум.
Петър Миланов: Blue Skies бе втората ни пиеса. Темата предложи Хриси, вдъхновена от слушането на Дейв Уекъл.
Христина Белева: А Пепи предложи заглавието.
Нека да обобщим за дуото, за удоволствието от това да бъдете заедно, да намирате посоки, да откривателствате, да си разменяте идеи и да ги развивате, да се удивлявате, да се забавлявате. Какво най-точно би синтезирало онова, което дуото ви дава?
Петър Миланов: Мисля, че ти каза и отговора.
Стигнах до тези изводи от много слушане на вашата музика.
Петър Миланов: Тук се чувствам свободен със своя изказ, със своя израз. И понеже сам човек, както се казва, за никъде не е, Хриси е един от най-подходящите ми партньори за това да споделяме музика и естетика, да даваме нов прочит – нашия прочит – на песенния и инструментален български фолклор, който е в гените ни. Доаранжираме го с впечатленията си от всичката друга световна музика, която слушаме и която сме свирили дори като ученици.
Христина Белева: На мен дуото ми дава голям хоризонт за преживяване, за създаване, за усещане, за пътешествие, за абсолютен безкрай и безграничност, богатство, пълнота, удовлетвореност и замечтаност. Това са пластове в човешката душа, които, когато ги набавяш и пренареждаш чрез музика, не е нужно да говориш. Просто е необходимо да си поговориш със себе си. Оттам насетне – да свириш, да имаш яснота, да си постоянен, търпелив. И, каквото има, то наистина се случва.
Петър Миланов: „Да бъдеш или да не бъдеш“ ми е любима пиеса. Темата я предложи Хриси и бе свързана с танц.
Христина Белева: Танц в смесен размер, но музиката ни дойде в 9Б.
Петър Миланов: Пиеса жива, малко луда. По средата има равна вода, иначе е водопад от много емоции. Имах доста интересни търсения относно хармонията.
Христина Белева: На финала, сещам се за годините в ансамбъл „Филип Кутев“. Оркестърът се събираме да се почерпим, а Петър Миланов винаги изчезва. И досега е най-стриктният и дисциплиниран човек, когото познавам. Той не знае, но мен много ме е превъзпитал. Преди концерт се разсвирва, след участие си почиства кабелите… Когато свирим, внезапно размества времена и, ако не броиш, ако не си в твоето, ще увехнеш. Не го прави нарочно. За да му партнирам, трябва да слушам внимателно. В един момент разбирам, че това в годините много ми е дало. Да партнираш на Петър Миланов се оказва нелесна задача.
Но изграждаща.
