Краси Желязков разказва за първия албум на основаната от него група Montuno. Записът е направен на касета през 1983 г., а във формацията са: Краси Желязков – китара, Димитър Ковачев – Фънки – бас китара, Бисер Тотев – барабани. Младите музиканти влагат талант, труд, сърце и душа в пренасянето у нас на бисери на американската фюжън музика.
.jpg)
Здравейте, аз съм Краси Желязков и ще ви разкажа за моята първа група Montuno и за нейния първи албум, който направихме преди много дълго време. Основах групата като квартет в далечната 1980 г., когато бяхме студенти в Естрадния отдел на Българската държавна консерватория. Тогава в него участваха Димитър Ковачев – Фънки, който свиреше бас китара, Джон Валери Миловански – китара, Стефан Първанов – барабани, и аз – също китара. Основно свирехме на акустични китари, които се чудехме как да озвучаваме. От телефонните слушалки вадехме мембрани и ги залепяхме с дъвка, свързвахме ги с жички и ги включвахме в уредбите.
Така изнесохме доста концерти. Свирили сме в Музикалния театър и на други места – в Младежкия дом, къде ли не. Музиката ни се харесваше, допадаше на много хора. Впоследствие обаче условията наложиха своите изисквания. Първи от квартета си тръгна Стефан Първанов, който започна да свири в LZ. С тази група издаде прословутия албум „Големият кораб минава“ и още музика. Малко по-късно замина Джон. Първо започна да свири в групата на Емил Димитров и след това – в „Тангра“ 2, която стана толкова популярна. За мен тя е една от най-добрите ню уейв групи в България и не само. За известно време в Montuno бе китаристът, певец и композитор Любо Малковски от „ь“. така стигнахме до 1983 г., когато останахме трио. В него бяхме с Фънки и намерихме един страхотен барабанист – Бисер Тотев. Имаше убийствен комплект барабани Slingerland. Тогава репетирахме в читалището в „Дружба“. Портиерът ни даваше ключовете и сами по цял ден свирехеме. Там, в тяхната концертна зала, за една седмица направихме една касета, с която обиколихме доста джаз фестивали, а такива – дал Бог. Най-приятни ни бяха младежките джаз срещи в София, после в Пловдив. В Сопот свирехеме, на много места.
По онези години джазовата музика бе израз на чувството за свобода на младите хора, за разлика от сега, когато друга ги изразява. Имахме толкова много фенове! По време на нашите пътувания се събирахме в един – два вагона и пътувахме заедно. Свирехме им през цялото време. Джазовите почитатели и музикантите бяха единна общност. Тогава имаше страхотни групи като „Бели, зелени, червени“, Оркестър „Русе“ на Петър Петров, които бяха страшно различни една от друга и много ни вдъхновяваха. Затова и ние се опитвахме да вървим по техните стъпки. Учехме се от всички. Имахме огромна жажда за свобода. Трябваше ни свободата, а точно джазът бе нейният израз.
Първата пиеса в нашия албум на касета е Broadway Blues – композиция на Орнет Коулман – саксофонист и поет с много нестандартно мислене, човек с много свободна душа и страхотен полет на мисълта. Ние се запознахме с тази пиеса от първия албум на Пат Матини Bright Size Life, в който заедно с Джако Пасториус той представя много привлекателен вариант. Поучихме се от тях. Така нашето изпълнение събра пиесите и изпълненията на Орнет Коулман, които сме слушали, нашето усещане и това, което успяхме да приемем от аранжимента на Пат Матини.
По онова време нямаше много иформация за джаза – за музиканти, за терминология. Учехме се от слушане на записи по „Свободна Европа“, в предаването на Уилис Коновър по The Voice of America. За щастие, на български език излезе книгата на Янош Гонда „Джазът“, която за нас бе океан от информация и знания, които нямахме до този момент. Той разказва, че при навлизането на латиноамериканските перкусионисти в джаза (покрай Стан Гец и особено покрай Дизи Гилеспи), тези самоуки музиканти не са боравили с нотите и за да си изяснят конструкцията на музикалната композиция, са я деляли на две. Мелодичната тема са наричали „главата“ – head, а цялата импровизационна част – Montuno, и по този начин са си помагали, изграждали са си своите прийоми за акомпанимент. Това много ми хареса, защото много се родееше с моето разбиране за свободната импровизация, за полета на млади години – аз тогава бях само на 22. Един ден се събудих с мисълта, че групата явно ще се нарича Montuno. Ние репетирахме може би около два месеца и още не знаехме какво ще й е името. Така се случи и с „Балкански коне“ – явно насън ми идват имената. „Пичове, имаме страхотно име – Montuno.“ – казах им сутринта. Попитаха какво означава, обясних им и на тях много им допадна. Така продължихме с него.
Правехме каквото искаме, когато искаме. Репетирахме или в Консерваторията или в читалището в „Дружба“, където бяхме само ние. Портиерът ни даваше в 10 ч. ключа, а на следващата смяна казваше, че сигурно ще свършим в 7 – 8 ч. Целия ден само с музика! Това ни крепеше. Много дълго време преди да намерим читалището свирехме на моя таван. Аз живеех близо до старата Консерватория, бях застлал пода с малки детски дюшечета. От Пепи Славов взехме комплект глухи барабанчета – тогава не бяхме чували за такова нещо. Един ден, разговаряйки с него, ни предложи да ни ги даде, за да можем да продължим да свирим. Няколко месеца бяхме с тях. Но за баса нямахме уредба. Купихме говорител, който закачихме на една греда. Естествено, въпреки дюшеците, басът пробиваше навсякъде. И имахме от време на време неприятности, особено когато се въодушевявахме.
Ставахме към 8 – 9 ч., пиехме кафе, всеки репетираше. Събирахме се при мен в квартирата. Бях въвел такъв режим на работа – всеки сам си изсвирваше пиесата, пееше си, останалите брояхме и му посочвахме, ако сбърка. След като всеки от нас се изредеше, започвахме заедно. И времето минаваше неусетно. После ходехме на лекции. И така живяхме само с музиката. Затова нашето виждане бе по-особено от статувото. Тогава се свиреше по-стандартно, суинг. Само бате Петьо Парчето с Оркестър „Русе“ свиреха по-фрий, по-отворено като форма и като изразяване. Другите групи бяха повечето суингарски, по-мейнстрийм, диксиленд. Което на нас като млади хора не ни стигаше.
Crystal Silence на Чик Кария също го пречупихме през нашия поглед. Темата се изнася на флажолети с китарата и се развива интересно във времето.
Звукът на китарата е за някои странен, но тогава нямаше оригинални инструменти. Басът на Фънки звучи много добре, защото току-що бе успял чрез родини на баща си да си изпише страхотен Ibanez. Гледахме го като извънземен. Моята китара я прави прословут майстор – бай Спас. Правеше ни адаптери. Нямахме компресори. Включваш инструмента в уредбата и свириш. Това бе всичко. В тази пиеса използвам хорус на „Бос“. Той и сега звучи добре, но тогава беше направо неземен. Чудехме се как да докараме звука, който чувахме от отвъд океана. Нито имахме информация какви ефекти използват, нито на какви инструменти свирят. Просто гледаш някакви китари, не можеш да разбереш какво е… Сега като го слушам, все едно не са минали 40 години, звучи добре, но имаше си много трудности, за да извоюваме някакво що-годе качество.
Следващата пиеса е изключително популярна от 30-те години на миналия век. Нарича се Misty и е композирана от един от най-големите пианисти на това време – Ерол Гарнър. В ресторантите и баровете имаше оркестри и всички я свиреха в първата част на програмата, пианистите – също, но като скучна балада. А тя е много красива тема. Ние като млади хора роптаехме срещу този подход без душа, просто да изсвириш някакви нотички. И при направата на пиесата приложихме подход, който бе популярен по онова време – наложиха го музиканти като Орнет Коулман, Арчи Шеп и др. – когато се свирят популярни теми, да не се започва с темата, а с импровизационната част, и чак накрая се пуска темата. Ние също направихме така.
През тези години постепенно се осъществи един много интересн контакт между младото и зрялото джазово поколение. Имах щастието да ми стане голям приятел един от най-големите кларинетисти и саксофонисти на България, който свиреше изцяло в суингарския стил. Той бе много голям бендлидер – Димитър Андреев. Всичко го знаят като бате Митко Пунджика. Страхфотен музикант и бендлидер! Той много ми помогна да продължа във Варна това първо Monutno, което бях направил в София. Направих го с Невян Здравков – барабани, и Цветан Иванов – бас китара. По едно време към нас се присъедини и Ивелина Балчева, която тогава тя пееше страхотно джаз. След това се отдаде на друг вид музика и реализира добра кариера. Ние станахме ядрото на Бигбенд Варна и на Диксиленд Варна, с който участвахме в Диксиленд парада в Габрово, на Джаз фестивала в Русе и другаде.
Бяха много бурни години и джазът се развиваше необезпокоявано от никого. Нямаше ограничения от властта, от партията. Бяха вдигнали ръце от този стил и тези музиканти, за разлика отпреди, когато те са били въдворявани в изправителни лагери, а някои даже са загинали там. Така че ние бяхме като развързани и правехме всякакви колаборации. Основното ни желание бе да не спираме да експериментираме. Затова се събирахме различни музиканти. Във Варна организирах един фестивал – „Джаз в басейна“ – също много нестандартен. Около басейна поканихме музиканти от много градове. Направих сборна формация, сред поканените в която бе Петър Момчев като много, много млад, имаше още един саксофонист от Русе, пристигна един китарист и цигулар Стоян Малинов. Свирехме за хората, които обичат тази музика, на „Гъбката“ в Морската градина непосредствено да Казиното. Около нас се събираха постоянно млади хора, сядахме, веселяхме се и съпреживяхме музиката, давахме си един на друг любов и енергия. Бяха много, много, много хубави години и много плодотворни за тази музика, която правехме тогава.
Всички тези неща след 1988 г. започнаха лека-полека да западат, да изчезват и сега джазовите музиканти като че ли отново се превърнаха в общество, затворено в себе си. Пак се обособиха групички. Тогава всичко бе едно. Естествено, всеки са знаеше мястото в йерархията. Младите не можехме да искаме мястото на доайените. Имаше уважение един към друг, имаше от кого да се учим и ние го правехме, кой колкото можеше. Нямаше никаква литература. Джазовото изкуство в България е плод на българския интелект, на българската култура и на жаждата за знания. Всички по това време бяха самоуки в джаза. Учехме се от записите, които успявахме да намерим. Във Варна носеха плочи много хора, на които бащите им работеха по корабите. Добивахме информация, слушахме The Voice of America, „Свободна Европа“ и от там получавахме информация какво се случва. И въпреки тази оскъдица на новини за това какво се случва в джаза в световен мащаб, се появиха такива образци като „Бели, зелени, червени“, Оркестър „Русе“, а също и на по-късен етап музиканти като Антони Дончев, Христо Йоцов. Което е изключителен принос на нашата култура и на нашия жаден за знания дух. Това бяха времената преди 40 години.
Solar е известна пиеса на Майлс Дейвис. Тя е в средно темпо, което не импонираше на буйната ни кръв и го направихме в бързо темпо. Бях много щастлив, когато след години чух Пат Матиони да го свири много близко до това, което ние сме направили, по същия начин. Тя свършва провлачено, даже някои я свиреха като балада. Тогава отнесохме много критики – за това как може да свирим тази пиеса в това темпо, не сме ли го чували... Именно защото го бяхме чували така, затова го направихме в друго темпо и по друг начин. Слушателите ще го оценят сега като го чуят.
След дълго време отново се породи желанието да възродя духа на Montuno. Сега групата продължава, но в нея участват други музиканти: Диана Василева – фолклорен вокал, Арнау Гарофе – саксофон, Радослав Славчев – Riverman – бас китара, Борислав Петров – барабани, Павел Цонев – клавишни, Красимир Желязков – тамбура, синтезатори и акустична китара. В албума, кйто предстои да запишем, участват и гости като Любомир Денев – пиано, Недялко Недялков – кавал, Весела Морова – джаз вокал в една композиция, и изключителен музикант, който ще участва в изпълнение на бандонеон в една пиеса, която написах преди много време – Dream. Когато преди я работех, използвах звук на устна хармоника, но в един момент се събудих и си казах: „Защо хармоника? Не може някой да не свири на бандонеон в тази държава!“ Върти ми се в главата, че съм виждал нещо. Започнах да разпитвам музиканти и всички казваха, че няма такъв човек. Не може да няма! Продължих и така стигнах до групата Tango Cats, там открих и човека – Ангел Маринов. Оказа се много запален и жадувам да се видим само след няколко дни на репетиция, за да направим пиесата както трябва – с бандонеон, джаз вокал и народен вокал. Интересна смесица от стилове на изпълнение и композиционни стилове. Предполагам, че слушателите, обичащи фюжън музиката, ще останат доволни.
Публиката ще бъде съпричастна на създаването на цялата тази музикална програма, която записваме. От 21 до 31 януари има стрийминг на това, което се случва, както и онлайн дискусии в Zoom. Така всички почитатели на джаз и фюжън музиката ще дават мнения, ще дискутираме какво и как се случва, какво им харесва и заедно ще обменяме освен мисли, и любовта си към един към друг. Много млади хора искат, но не знаят как да реализират своите идеи, как да ги финансират или пък как да започнат, какво да направят. Искаме да споделим своя опит като музиканти и продуценти, защото има и други хора в групата, които се занимават активно с музикално продуцентство. Тъй като искаме да им помогнем да намерят начин да реализират и финансират своите идеи, проекта на споделяне озаглавихме „Създаване на културен продукт от А до Я“. Той е финансиран, за което благодарим, от Национален фонд „Култура“, с чиято помощ ще го реализираме. Другата институция, която подкрепи моите усилия при създаването на този проект, е „Музикаутор“, която оцени високо четири от композициите, които ще бъдат в албума – „Нов ден“, „Прибиране вкъщи“, „Пролетни цветя“ и Dream. Първите две са композирани от Джон Валери Миловански – мой стар другар в това начинание с джаза.
„За албумите от техните създатели“ се излъчва по Джаз ФМ в сряда от 19 ч. с повторение в събота от 14 ч.
Завършваме предаването с изпълнение на живо на „Монтуно БГ“ на пиесата „Завръщане“. Записът е от концерт от „София лайв клуб“ на 20 ноември 2019 г.
