През 1994 г. Камелия Тодорова събира в албума „Настроение“ своите прочути песни от началото на 80-те, когато за нея, окрилена за голямата сцена от Александър Бръзицов, песни пишат всички големи български автори. Тя печели „Златният Орфей“ като изпълнител още с първото си явяване през 1980 г. В албума „Настроение“ Камелия Тодорова се връща и към джаз репертоара от предходни години, белязани от големи фестивални участия в чужбина – и спечелени награди. А също и към времето, когато дълги години работи в Западна Европа. За всичко това Камелия Тодорова разказва в „За албумите от техните създатели“ по Джаз ФМ.
Здравейте, аз съм Камелия Тодорова и днес ще ви разкажа за албума „Настроение“ – за това как сме го създали, как сме го издали и какви са били настроенията около всяка една песен.
Ще започна със „Стая на релси“. Вече се познавах с Александър Бръзицов от купони. Движех се в среди на музиканти и артисти. През 70-те нямаше заведения и дискотеки, имаше партита по къщите. Няколко пъти съм била дори в апартамента на Сашо Бръзицов. В един момент всичките му приятели започнаха да му говорят, че пея добре. Той вече го бе научил, тъй като взимах уроци при майка му – бившата оперна певица Катя Спиридонова. Но май повече се повлия от това, че приятелите му ме харесват. Аз играех в театър „4+4“ и се изявявах там и като певица. В театъра много разчитаха на мен да пея, а не бях учила пеене и започнах всеки ден да взимам уроци. Сашо много се учуди, че съм толкова упорита. Те мислеха, че искам да ставам само актриса. А аз разбрах, че силата ми е в пеенето и исках да се науча да пея.
И така един ден ме извика: „Дай да видим дали би могла да изпееш нещо мое.“ Първо ми изсвири част от „Прошепнати мечти“, но ми каза, че песента не е завършена. Още й пишеха текста с Матей Стоянов. Но когато се стигна до там, че ще се явявам на „Златният Орфей“, остави „Прошепнати мечти“. Бе започнал да прави „Стая на релси“. Тя бе обещана на Орлин Горанов. Сашо каза, че ще ни напише дуетна песен.
С Гури се познавахме по същия начин – имахме общи приятели, но в тези години се запознавахме главно на купони. Не бе много нужно хората да се канят – просто се знаеше къде е купонът днес и една определена група от хора винаги ходеше на тях. Аз бях част от това. Бяхме доста смесена компания – имаше художници, артисти, кинаджии, скулптори. Мога да кажа, че почти всички известни личности, културтрегери, в тези години ги познавах от тези срещи. И те започнаха да ме познават, макар че обикновено бях най-малката в тези среди и бях и доста по-непохватна и срамежлива.
Така стигнахме до момента, в който Сашо ме представи на Вили Казасян. Той реши, че би могъл да се занимава с мен, за да пея с Бигбенда. Когато записахме „Стая на релси“, Сашо и Вили предложиха да ся явя и на конкурса за изпълнители, не само за песен, и така попаднах в класацията.
В същото време започнах да снимам филма „Търновската царица“, така че беше доста напрегната една година – 1980-та, в която всичко се случваше неочаквано. Още не си бях научила песента, трябваше всеки ден да пътувам до Велико Търново, за да снимам. Първоначално снимахме на декор в Бояна, после отидохме в Търново. Аз работех в нощен бар – „София“, но пеех и в бар „Москва“. Интересното бе, че тогава мисля, че се откри и Японския хотел. Та вече бе много страшно, защото не можехме да прескачаме от един в друг бар. Аз участвах едновременно в Японския хотел и в бар „София“. В 2 ч. след края на програмата ме взимаше такси, до 5 ч. сутринта пътувах до Велико Търново, в 6 ч. сядах на грим и след това – снимки. Беше вълнуващо!
Така „Стая на релси“ бе записана и представена на „Златният Орфей“. На „Златният Орфей“ представих и песента от „Кабаре“ Maybe This Time („Може би този път“). В България тя бе известна като песен на Лайза Минели, защото тя я изпя в музикалния филм. Той бе доста популярен тук и изведнъж, за мен беше учудващо, станах известна. Не само спечелих „Златният Орфей“, но спечелих и публиката, и това ми донесе голямо щастие. На следващата година излезе филмът и тогава вратите се отвориха за мен и в двете посоки – и като актриса, и като музикант. Беше чудесно!
Всички се обаждаха на Александър Бръзицов, за да му предлагат песни. Един от първите бе Тончо Русев. Предложи да запиша „Не ме гледай така, момче“. Бях много учудена, защото мисля, че въобще не бях подходяща за Тончо. Но се срещнахме в дома на Сашо Бръзицов и той убедително настояваше, че това е песен за мен. Аз му отговарях, че не е за мен, защото неговата музика не е най-подходящата за мен, аз пея друг тип музика. Но Сашо каза: „Аз ще я аранжирам, не се притеснявай, и ти ще я изпееш“.
Започвайки да записвам в радиото, Вили Казасян каза, че не може да е „виновкиът“ за моята кариера и за това, че навлизам в естрадата, и да не изпея и негова песен. Тогава се появи и „Да е влюбен този свят“.
След това Вили предложи още една песен, която каза, че я бил замислил за съпругата си. „Пробвай дали ще можеш да я изпееш.“ Отидох у тях, говорихме как би могла да стане песента. „Тя си е просто твоя!“ – каза той. Така дойде „Настроение“.
В същото време Йосиф Цанков се обади на Вили Казасян и му предложи „Интимна песен“.
Тя не е в албума „Настроение“ на Камелия Тодорова, но е издадена в колекция с песни на Йосиф Цанков.
Много бе интересно, защото дори композиторите, които правеха класическа музика, започнаха да се интересуват от това да пея техните песни, тъй като не бях характерната естрадна певица. По моите виждания се оформях като поп певица, в добавка към имиджа ми на джаз певица. В „Стая на релси“ имах една малка импровизация, която довеждаше хората до мисълта, че съм джаз певица. Всичко, което обаче изпях на български език и пея досега, се нарича поп музика. Аз се гордея с това, че мога да превключвам и да бъда и джаз певица, и поп певица, и блус певица, и рок певица. Това са неща, които харесвам в себе си. Този момент в кариерата на един артист е много интересен – когато започва да експериментира и да види какво би могъл да извлече от себе си като талант. Артистът има нужда да се изявява в различни стилове, тъй като това е разнообразие и ти дава шанс да не си монтотонен в музиката, да изпяваш един и същ стил.
Така един ден ми се обадиха, за да изпея „Теменуги“ по стиховете на Яворов, композирана от Александър Райчев. Бях много изненадана, тъй като той се занимава предимно с класическа музика. Не само аз бях изненадана, а и цялото му семейство. Той изненада всички! Оказа се много хубава тема, хубава мелодия, хубав текст и мисля, че хубаво я изпях, така че не го разочаровах.
Това се случи в самото начало. За втория „Златен Орфей“ през 1981 г. Сашо наистина ни написа песен на двамата с Орлин и тогава изпяхме „Думите отлитат“. Песента за жалост не спечели награда, но пък започнахме да ставаме известни. Преди това той се яви заедно с мен на един от джаз прегледите, на който пяхме песен на Джордж Бенсън. Започнахме да пътуваме на турнета, да имаме гостувания и концерти. Сработихме се. Много си подхождахме като гласове, затова ми харесваше да работим заедно. Харесваше ми да бъдем на турне. По-артистичен и веселяк човек от Орлин не съм срещала. Правила съм турнета и с всички останали, но Орлин е най-жизнен, най-артистичен, никога не се мръщи, не е в лошо настроение, не е нервен. И винаги е готов за работа.
След „Думите отлитат“ дойде песента „Откритие“. Ужасно е хубаво човек да започне кариерата си и да има такова рамо от страна на композитор до себе си. Ставате като едно цяло, започвате заедно да мислите нещата. Много бях щастлива, че Сашо тогава бе толкова плодовит да пише бързо песните. „Откритие“ беше също песен, която впоследствие за мен остана една от най-хубавите. Ако исках да представя себе си, винаги започвах концертите си с тази песен. Освен това представях „Откритие“ на фестивали в чужбина. В Германия трябваше да я изпея на немски и благодарение на нея спечелих Гран при. Така че тази песен винаги ще ми е талисман, не по-малко от „Прошепнати мечти“.
Съдбовна подкрепа, красиви песни, сърдечно приятелство: музиканти разказват за Александър Бръзицов
През 1981 г. записах и „Прошепнати мечти“, дори успяхме да направим клип в БНТ. Тогава основно се появявахме по телевизията в новогодишни и шоу програми, които организираха Ласка Минчева и Хачо Бояджиев. Започнаха да се провеждат младежки конкурси, които се представяха в Националния студентски дом на пл. „Народно събрание“. Тогава си бе Студентски дом, в който като малка играех балет, после там учих народни танци, там ходехме и на кино, имаше матинета за деца и за възрастни, имаше представления. Тази сцена се използваше много и бе много популярно място за подрастващите.
Преди прочутите български хитове от 80-те, Камелия Тодорова пее джаз и с успехи се представя на фестивали по света. Две представителни за този период песни са в албума „Настроение“.
Като говоря за българския репертоар, преди да започна всичко това, работех с Людмил Георгиев, Марио Станчев, Симеон Щерев, Петър Славов. Тромпетист на състава бе Данчо Капитанов, а на контрабас свиреше Теодоси Стойков. През 1976 г. започнах да следвам в Естраден отдел на Музикалната академия. На изпитите се явих с джаз и евъргрийн песни. От преди това познавах Людмил Георгиев и Симеон Щерев, но с останалите се започнах в Консерваторията. Те решиха да направят този състав и не знам – мисля, че Банана – Симеон Щерев, или Людмил – даде идеята да вземат вокалист. Те репетираха в едно мазе в академията на Канала, а аз живеех малко по-нагоре към Орлов мост. Един ден ми се обадиха да ме прослушат, решиха, че ще ме вземат, и започнах да пея с тях. Първите ми сериозни учители по хармония бяха Симеон Щерев и Марио Станчев. Те ми казаха, че трябва да се науча да слушам музикантите и да не се губя, за да мога да импровизирам: „Трябва да разбереш, че тази музика е диалог, а не монолог, и че всички ние си „говорим“ помежду си, за да си съставим картината.“
Така започнах да работя с Марио и през 1979 г. отидохме на фестивал в Полша, в Люблин. Фестивалът бе посветен на музиката на Дюк Елингтън. Освен че имаше песенна класация, имаше и награда „Дюк Елингтън“ за най-добро изпълнение на негова пиеса. Така спечелих две награди – втора редовна певческа награда и специалната награда „Дюк Елингтън“ за изпълнението на песента „Цветето е нещо любвеобилно“ (A Flower is a Lovesome Thing).
Връщайки се в България, ме поканиха на интервю във „Всяка неделя“ и там ме забеляза режисьорът на „Търновската царица“ Янко Янков. Този джазов период бе много интересен, защото след това дойдоха фестивалите пак в Полша – във Варшава, в Бомбай (сега Момбай) в Индия – „Джаз Ятра“. На него ме поканиха, след като ме чуха на „Златният Орфей“. Но там отидох като солов артист, а за тях организаторите не бяха подготвили акомпанимент. Останалите си намериха познати, с които да се изявяват на сцената, само аз не можех да си намеря оркестър. Имах ноти за състав от осем души. Шефът на фестивала обясняваше на музикантите, че съм разкошна, но всички отказваха.
На лекция за индийска музика случайно стигнах до китариста в Стан Гец трио. Попитах го дали биха се съгласили да изпълнят нещо с мен. Никой не ме познаваше, а бих могъл да изпея нещо хубаво и да се представя. „Да дойда до Индия и да не пея, е кощунство.“ – казах му. Той искаше да ме чуе дали мога да пея и ме покани на пианото в лобито на хотела. Повечето участници бяхме настанени в стар английски тип хотел с едновремешните стари асансьори… На следващия ден ме покани да чуя изпълнението на Стан Гец и каза: „Донасяш ноти. След изпълнението на Стан Гец евентуално да намерим вратичка да изсвирим две – три неща.“ Дадох му ноти, да ги има за тоналността, в която пея. „ОК. Ще пробваме.“ – отвърна той.
Изслушах концерта. Те се прибраха от сцената, аз ги чаках зад кулисите с директора на фестивала и те казаха, че ще свирят с мен. Човекът излезе, представи ме, излязохме на сцената. А те не казали и дума на Стан Гец. Той по това време вече беше в палатката на музикантите, където имаше бар и храна. Ние започнахме моето изпълнение, все едно в паузата между участниците. Изпявам си аз първата песен и Стан Гец излезе пред сцената, скръстил си ръцете отпред гледа и се чуди какво прави неговият оркестър. През цялото време се подхилкваше.
Свърших изпълнението си, имах дори бис, и, много виновно, отивам до гримьорната само за да си прибера нотите. Но той дойде и попита музикантите от вратата: „Какво направи това момиче със своя син поглед, че вие забравихте, че имате договор с мен?“ Те свиха рамене, а вместо тях отговорих аз: „Аз съм виновна. Просто ги изнудих. Помогна ми директорът на фестивала. Много се извинявам! Исках да се представя, а нямаше как. Това бе единственият ми шанс.“ „Да, но те нямат право да работят с друг изпълнител, освен със Стан Гец.“ – каза той. Сведох поглед. „Добре. Оставяме музикантите тук. Каня Ви да дойдете с мен.“
Отидохме отзад, където е барът. Той каза: „Утре вечер бих искал да Ви поканя на вечеря и да обсъдим Вашето нахлуване в моята програма.“ На другия ден ми изпратиха кола и трябваше да отида в неговия хотел – „Шератон“, много по-различен от моя. На самата вечеря ми предложиха да участвам в концертите, които той ще изнесе след фестивала. Бях доста щастлива, защото нямах фиксирана дата на билета си за връщане. Няма да ви разказвам с какви препятствия стигнах изобщо до този билет, защото можеше и да не отида до Индия.
Това бе лирично отклонение по отношение на моята кариера, но все пак важно, защото искам да знаете защо хората казват, че съм джаз певица. Тръгнах с тази музика на сцената и се появих за първи пътк като джаз певица. Дори няколко години работих само с джаз музика. Чак когато се стигна до там да ми напишат песни, започнах да пея поп музика, въпреки че то в очите на хората бе джаз.
През 1982 г. бяхме поканени в Кноке, Белгия, на певчески фестивал заедно с Марагрита Хранова и Георги Станчев. Трябваше да пеем с един бигбенд. Целият конкурс се провеждаше във вариете, което се намираше почти на брега на морето. Имахме конткакт с един българин, с когото се запознахме в Брюксел. Дойде при нас. Той се интересуваше от музика, дори мисля, че продължи да работи с Георги Станчев. Изнесохме концерта, той се предаваше директно по радиото. Получи се така, че имаше много голям интерес от страна на журналистите към моята особа, защото не можеха да повярват, че съм българка и че съм бяла. А аз изпях песента I Can’t Say No, която я познаваме в изпълнение на Натали Коул, с аранжимента на Стефан Димитров. I Can’t Say No бе голям успех, защото ми създаде доста впечатляващо присъствие. През същата година с Димитър Симеонов и оркестър „София“ се явихме на „Джаз джамборе“ във Варшава. Дори имаме записи, които влязоха в плоча. Там имаше доста интересни джемсешъни, каквито в тези години и в България имаше. Но това, което бе през 90-те, вече нямаше нищо общо. Ентусиазмът и желанието да се свири тази музика през 70-те бяха по-големи.
Отиваме към „Песен за синия балон“. Тя бе горе-долу по същото време, когато записах и „Теменуги“. Вече ви споменах, че с мен решиха да работят класически музиканти. За мен тази музика е съчетание между класически хармонии и поп музика, а в същото време – доста образна, като за филм. Затова много харесвах тази песен. Пак бяхме на среща с Генко Генков у Сашо Бръзицов. Той в този период бе в най-силната си фаза и като композитор на песни, и като филмов композитор, а Генко Генков също бе много свързан с киното. Много бе харесал „Търновската царица“ и бе решил, че и тази песен ще е много подходяща за мен. Така се роди „Синият балон“.
В този албум като последна включих песен, която записах през 1990 г. преди да се върна в България. С нея се сдобих през 1987 – 1988 г., тъй като работех с композиторката й Джули Даунс в Лондон и правехме демо презентации за паблишинг компания. Много харесах тази песен. Тя бе предназначена за самия Джон Пар, с когото са я писали заедно. Джули Даунс ми я подари. Аз бях много щастлива, защото текстът много ми подхождаше. В „Само ти можеш да целуваш“ се разказва какво могат да кажат думите. Звучи тъжно, но не е чак толкова тъжна. Включих я в албума, защото звучи по-камерно и подхождаше на останалите български песни.
Бе ужасно трудно да си намеря песните и записите в БНР, за да направя този албум. Бяха минали 10 години, откакто бях напуснала България, даже повече – 12. Много неща бяха скрити. Чак когато се появих и дойдох за първи път в България през 1991 г., разбрах, че цялата моя музика е била скрита и забранена. Това успях да намеря. Впоследствие се оказа, че иа и други песни, които може би ще включа в следващ албум. Няма да забравя, че работех със Зорница Попова и изпях и една нейна песен. Тогава бях студентка заедно с дует „Ритон“ и зная цялата история на тяхното запознанство, техните студентски години, през които бяхме заедно. Когато започнаха да пеят заедно в дует, се събирахме при Зорница Попова, която живееше много близко до моя адрес. Дори съм пяла вокали на тяхна песен. Така през 1982 г. записах и една песен на Зорница Попова.
Стигнахме до песен, която намирам за също много оригинална – „Довери ми“. В Консерваторията бях ученичка на г-жа Чмихова. Георги Кордов преподаваше предимно на момчета, но имаше и няколко момичета, които бяха в неговия курс. Един ден, когато станах известна, бях вече завършила, той ми предложи да изпея неговата песен „Довери ми“. Така и тя се роди. Много харесвам текста на тази песен и много ми се искаше да я преработя с български орнаменти. И смятам, че ще го направя. Някой ден.
В началото на 1983 г. вече се бях запознала с г-н Кунстман, в когото се влюбих, но имах турнета в Словения и Германия, концерти в Прага, Будапеща и Букурещ. Беше доста изпълнена година. Тогава песента „Ден и нощ“ я написа Тодор Филков. Той бе млад инженер и композитор. Познавахме се от радиото. Записах песента точно преди да замина, дори й направихме вариант на английски език. Тя бе като моето изпращане от България. Чувствах се вдъхновено и позитивно, че се отваря нов път към живота ми, и в същото време – малко тъжно, защото бях доста притеснена от това си решение – дали ще го взема докрай или не, дали да избирам любовта, неизвестното и предизвикателствата пред кариерата, която се оформя пред мен в България. Вече знаете какъв е бил резултатът, няма нужда да ви го разказвам, ще ви изпратя с тази песен.
Майка ми непрекъснато мечтаеше: „О, Камелия, искам да бъдеш оперна певица, да станеш като Катя Попова!“ Аз обаче много харесвах операта, но не харесвах толкова класическата музика за себе си. Е, тя не бе разочарована, защото й харесваше всичко, което изпях. Направих щастливи хората около себе си. Майка ми и баща ми ме подкрепяха, харесваха всички песни, които изпявам. Харесваха и джаз, харесваха и поп музиката. Интересното бе, че винаги като дойдат на концерт, плачеха. Като ги гледам от сцената, това понякога ме натъжаваше. Но.. нищко. Лека им пръст! Дали са ми живота, подарили са ми го, и аз съм вземала от него с пълни шепи.
Предаването „За албумите от техните създатели“ се излъчва по Джаз ФМ в сряда от 19 ч. с повторение в събота от 14 ч.
Камелия Тодорова в „Джаз истории“:
IV „Най-важното, което човек не трябва никога да забравя, е да дава любов!“
