В квинтета на Иван Мелин са: Димитър Льолев (саксофон), Мирослав Турийски (пиано), Христо Минчев (контрабас), Начо Господинов (ударни).
Какво ни казва заглавието The Beginning of Authenticity („Началото на автентичността“) за твоя подход към музиката и цялостно за композициите и изпълненията?
Този мой първи албум е едно начало за мен като творец, като композитор, като бенд лидер, като човек, който пише и издава своя музика и води свой състав. Сложното за произнасяне заглавие означава точно тези начала за мен.
Какво има в понятието „автентичност“ за теб, когато говорим за джаза и музикалното изразяване?
Всеки джаз музикант е автентичен и точно това е готиното в тази музика. Не само елементът на импровизация, но и от композиционна гледна точка. Тези композиции са повлияни от моите преживявания, моите ментори, обучението ми и всичко преживяно до този момент в музиката.
Пиесата Chasin’ беше написана, докато работех на круизен кораб и бяхме някъде между Хавай и Френска Полинезия. Постоянно гонехме нови екзотични дестинации, което за мен беше много приятно преживяване. Много обичам да пътувам и за щастие музиката ми е позволила доста да правя това. И именно пътуванията са вдъхновението за тази пиеса. От композиционна гледна точка тя се базира на ритъм, който започва в пианото. Мелодията след това е изпълнена от тромбон и контрабас в дует.
Разкажи ни за наученото за музиката, за разбраното за нея, за осмисленото за нея, почувстваното от нея, което идва и от менторите, влиянието от различни автори и изпълнители, но и от житейските преживявания. Какво като идея, знание за музиката прониква в този албум?
Аз съм имал късмета да имам много добри учители или ментори, които не са ми били официално учители в академична среда. Те са ме научили, че човек не трябва да се страхува да изрази себе си чрез изкуството. Трябва да бъде малко по-смел и да покаже чувствата си, преживяното да се изрази чрез музиката, да бъде честен с това, което излиза от неговата глава. Разбира се, всеки един от тях ми е дал нещо различно и целият този пъзел от знания, били те теоретични или житейски, е сглобен в този албум. Това е резултатът и затова съм нарекъл албума „Началото на автентичността“, защото мисля, че всичките тези ментори и знанията, които са ми дали, са ме сътворили като автентичен композитор и музикант.
Нека да кажем имената на хората, които са упражнили най-голямо въздействие върху теб.
С голямо удоволствие! Димитър Льолев е един от първите ми ментори. След това имах възможността да отида в чужбина да уча. Там моите учители по тромбон освен тромбонисти бяха преподаватели по композиция. Един от тях е Ян Йируха – тромбонист и преподавател в Прага и в Бърно. Третият човек, който много ми е повлиял, е холандският тромбонист Иля Рейнхауд. Той преподава в Ротердам и е солист и един от главните композитори на джаз оркестъра в „Концертгебау“. От него също много съм взел. Това са трите стожера, от които аз съм черпил вдъхновение и знания.
7 Near 8000 е препратка към книгата „Седем години в Тибет“. Докато я пишех, четях тази книга. Пиесата възникна от една грешка. На пианото изсвирих грешен тон. Но ми хареса и от него се получи лууп, който е в пианото. В мелодията съм се опитал да опиша приключенията в тази книга така, както един музикант би описал такова преживяване.
Какво те впечатлява в книгата, което влиза в пиесата?
Че това е истинска история и хората са преживяли всички тези трудности. Накрая са успели да извлекат позитивизъм, да не се предадат и да продължат напред.
„Началото на автентичността“ записваш с един от своите ментори – Димитър Льолев, и с Мирослав Турийски, Христо Минчев, Начо Господинов. Защо този състав и защо точно тези музиканти?
Преди този имах друг състав. Когато дойде моментът за албума, се престраших да поканя Митко Льолев. Говорих с него и той прие поканата. Мислех за него, още докато композирах пиесите. С останалите момчета, освен колеги, сме много добри приятели. Те бяха първият ми избор за този квинтет. Миро Турийски е невероятен пианист, той ми помогна и малко с аранжимените в процеса на работа да успеем да ги нагласим така, че да зазвучат готино в този състав. С Начо Господинов свирим от страшно много време. Много мил човек, много го обичам и той беше първият ми избор за барабанист. Христо Минчев също страшно мил човек, много готин контрабасист. Този състав се сглоби съвсем логично.
Tribe Dance („Племенен танц“) оригинално беше композирана за предишния ми квартет. След това реших да я приспособя за квинтета ми. Добавих няколко нови партии и втората част, която е по-лирична и мелодията е в контрабаса. Има също контрабас соло. И така стигнахме до този завършен вариант на композицията.
Какво доведе до идеята за издаването на албум? Знаем, че това е винаги резултат на натрупвания във времето. След това една искра ти казва „тук и сега вече трябва да започна да действам“. Какво се събра преди това и как възникна този финален призив да работиш за албум?
Финалният призив беше това, че аз имах достатъчно написани композиции вече, за да можем ние да направим цял концерт с този състав. Аз имах композициите, имах и идеята в главата с кои музиканти искам да ги изсвиря. И просто дойде моментът, в който аз да събера тези два елемента и да се случи това, което в момента слушаме. Разбира се, трябваше да се престраша да поканя тези музиканти и да си представя творчеството. Помня още първата репетиция. Бях притеснен, да си призная, но за щастие, както казах, ние сме много добри приятели, така че те ме окуражиха и ми дадоха едно музикантско рамо. Всичко мина много гладко и останалото е история.
Pink Cherry Street е една картина, която се запечатала в главата ми, когато излизах от академията в Бърно. Зад нея имаше алея с японски вишни, които тъкмо бяха цъфнали. И беше много красиво. И аз като натоварен с изпити и със задачи студент, просто се поспрях и видях тази красота. Казах си: „А, ама то е имало и хубави неща в тоя живот!“ Това беше един позитивен, красив момент. И години след това седнах на пианото, върна се тази картина и написах пиесата по спомена.
Нека сега чисто географски да се спрем на тези ориентири, които чертаят твоя творчески път. Пловдив и Бърно, България и Чехия. Как Пловдив е част от теб и какво добави Чехия към това преживяване тук. Какви нови идеи за музиката ти даде тази по-различна перспектива? Знаем, че Чехия е една страна, която е влюбена в джаза.
Да, точно така. Да кажем, че в Пловдив аз получих своите основни знания за това как се импровизира за хармония, акорди, стилове. И когато напуснах България и отидох да уча в Чехия, цялата тази теория отиде на едно ново ниво. Показа ми всъщност как мога да я използвам по страшно разнообразни начини, как може да я използвам в композицията, в импровизацията също така. Във всяка страна джазът е малко по различен. Когато пребитаваш в нея в определен период, ти попиваш от този стил и от цялата обстановка. Аз като студент там, разбира се, бях „облъчван“ всеки ден от различни професори – хора, също живели в други страни на други континенти. Така че това беше един много готин сблъсък от различни стилове, мнения, начини на свирене, на изразяване, композиране и така нататък. Така двата свята се обединиха. Много е интересно за мен и все още черпя от този микс.
Добре познаваме твоите изяви в България, но разкажи ни за за Чехия, за основните проекти, от които си бил част и за начина, по който те са добавяли към твоето разбиране за музиката.
Аз съм част от бигбенда на Иржи Котача – Cotacha Orchestra, с който записахме албума Big Band Electronics. С него свирим вече може би около 6 години. Това е един от основните състави, в който аз участвам и до ден днешен. Участвах и в оркестъра на Лукаш Оравец, с който също записахме албум. Оравец е много известен джаз тромпетист – словак, който живее в Чехия. Той е доста известен с това, че свири често с Джери Бергонци. Мисля, че сега този състав записва трети албум. Това са два от най-успешните проекти, в които аз съм участвал там. Разбира се, имал съм и единични участия в бигбендове в Прага като Джаз Док Оркестра например и по-малки състави.
Заглавието на пиесата Mentors казва всичко – посветена e на моите ментори. Построих темата върху композицията Song for Bilbao, като разбира се, малко я побългарих, като Б частта я направих на 7/8. Щом имаме Димитър Льолев в състава, това беше и един елемент уважение към него и към неговата любов към българския фолклор. Пиесата е може би най джазовата от целия албум в класическия смисъл на думата. Има доста импровизация – тема, импровизация, тема за край, както е класическата джаз форма.
Следва „Космическа балада“. Търся удобния момент, в който да те попитам за вселената на музиката и за музиката като космос. Сега е той – да ни разкажеш за своята любов към музиката, за своята връзка с нея, за онова, което тя ти дава, това, което ти даваш, за начина, по който обогатява и променя живота ти, за музиката като средство да даваш на живота. Музиката в многото планове, в които тя присъства в твоя живот.
Музиката е толкова вкоренена в моя живот, че просто нямаше как да избягам от нея. Аз съм четвърто поколение тромбонист. Майка ми още от ранна възраст ни водеше към музиката – мен, брат ми и сестра ми. С течение на времето само аз останах активен музикант. Още от ранна възраст взимахме уроци по пиано, след това ходих да пея в хор паралелно с пианото, така че още от дете бях насочен към музиката. По-късно, когато вече започнах да се занимавам по-професионално, открих колко обичам да свиря в банди и в клубове, да имам участия, да съм на сцената. И това запали още по-големия пламък в мен. А музиката като вселена – в точно този период, в който аз започнах да се занимавам професионално, с мои връстници много активно започнахме да слушаме каквато музика съществува – концерти и стари, и нови, откривахме колко много стилове и колко музиканти има, как тя няма край. Така че абсолютно музиката си е една необятна вселена.
Space Ballad беше композирана за моя абсолвентски концерт в академията в Бърно. Тя се отличава с това, че в нея неумишлено има страшно много размери. Така се получи мелодията и това е предизвикателството в нея. В основата е мислена като класическа джаз балада. Не съм искал да усложнявам или да измисля нещо нечувано досега, просто така се получи. Тя е написана с вдъхновението от звуците на космоса. Представях си как гледам през нощта небето и звездите светят. Опитах се тази картина да я преведа в музика.
Последната пиеса ни отвежда към класиката в джаза, разкажи ни след споделянето преди малко за любовта към музиката и за неизбежността на това тя да бъде твоя живот, защо пък джазът е твой жанр на изразяване?
Аз съм школуван класически музикант. Започнах с класиката, както повечето деца – първо пиано, след това бях приет в Музикалното училище в Пловдив (НУМТИ „Добрин Петков“), където също изучавах класически тромбон в класа на Костадин Таков. Продължих обучението си пак с класическа музика в Пловдивската академия (АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“). Но усещах тази липса на свобода. Много ми се искаше да имам свободата да изсвиря някоя пиеса по начина, по който аз се усещам, не по начина, по който ни диктуват нормите от преди време или учителите, или което и да е било. И просто усетих този порив, тази нужда аз да имам свободата да се изразя, да изсвиря нещо свое, да не изсвирявам нещо, което вече е написано, по начина, по който вече е изсвирено. И така, започнах да посещавам джаз комбото в Академията с моите колеги джаз музиканти. Там срещнах Димитър Льолев. Той ми даде номера на Велислав Стоянов, при когото отидох на урок и той ме покани да свиря в Бигбенд „Брас асоциация“. От там нататък вече всичко беше ясно, че аз искам да се занимавам с джаз. Искам да свиря в бигбенд. Искам да имам възможността да импровизирам. И така до ден днешен, въпреки че все още аз съм оркестрант в Филхармонията в Пазарджик. Така че продължавам с класическата музика. Разбира се, тя е невероятно красива, но основно съм ориентиран в джаза и в импровизационата музика.
Предстои да чуем финалната пиеса Нардис и преди да я представим като завършване на нашия разговор, към какво следващо стъпало те отведе този албум? Какво е твоето чувство сега?
Чувството е на нещо постигнато. Разбира се, може би не всеки, но много голяма част от музикантите искат да имат издаден албум, да имат нещо свое и това е много трудно да бъде създадено и реализирано. Така че аз съм наистина щастлив, че успях да постигна тази цел. Много съм благодарен на музикантите и на хората, които работиха върху този албум. Така че чувство на постигната цел, на музикално задоволство, ако мога така да се изразя. Да, това е.
Nardis е единствената пиеса в този албум, която не е композирана от мен, но аз доста съм я променил. Тя започва с каденца на тромбона, в която използвам техниката „мултифоникс“. Това е повлияно от легендарния немски джаз тромбонист Алберт Мангелсдорф. Той е пионер в тази техника. При нея свириш единия тон и пееш другия – получава се двуглас на тромбона. Това е техника, която аз много исках да интегрирам в своето свирене и успях да го направя именно с пиесата Nardis. И върху тази каденца след това изградих останалата част от композицията. В първата част, преди солата, съм взел няколко мотива, които съм разпрострял във времето. След което идва соло върху формата, която е написана от Майлс Дейвис, не съм променял нищо. И втората тема вече си е темата Nardis, композирана от Майлс Дейвис.
Иван Мелин представя The Beginning of Authenticity в разговор със Светослав Николов в „За албумите от техните създатели“ на 7 януари от 19 ч. с повторение на 10 януари от 14 ч.
