Музикант съм, свиря на няколко инструмента, композирам музика, аранжирам. Временно живея в Обединеното кралство, където наскоро завърших магистратура и в момента работя като музикант. Blessings and Lessons (Piano Works) е втори албум в моето творчество. Имам един микстейп, който споделих преди четири години, но той бе съвкупност от прекалено много жанрове. Сметнах, че е крайно време да започна да споделям музиката, защото всичко, което съм творил през годините, съм го правил лично за мен.
Заглавието ни насочва към идеята да приемаме това, което животът ни дава. Всичко, което получаваме от него, е урок и благословия.
Концепцията за „Благословии и уроци“ дойде след един проницателен разговор с майка ми, която е музикален педагог и композитор. Понякога обичаме да философстваме, особено тя. В тези моменти съм много добър слушател. Тя винаги ме е подкрепяла духовно. Стана въпрос, че всички хора, които срещаме в живота, в зависимост от това каква роля вземат, са или уроци, или благословии. В даден момент от живота ни всички тези благословии ни отварят, всички уроци ни градят. Именно заради този разговор започнах да гледам по друг начин на живота. Исках по някакъв начин да отразя това в творчеството ми. Интересното е, че това не стана с основния ми инструмент – китара или бас китара, нито пък с пеене. Вдъхновението пое в различен път и успях да го канализирам в пиано албум. Не съм възнамерявал да правя такъв. Дойде много неочаквано, но в момент, в който осъзнавах кой каква роля има в живота ми. Точно в този момент ясно виждах кои са благословиите и кои са уроците.
Албумът е обрамчен от две посвещения към майка ти.
Като малък майка ми ми е свирила детски песнички, които до ден-днешен много харесвам. Те са прекрасни и с нетърпение очаквам да ги издаде, на повече от 30 години са. Тя е имала ключова роля в моите композиции. Исках с нежна мелодия да пресъздам чувството, което съм усещал, когато тя си е споделяла композициите с мен като малък. Затова озаглавих пиесата „Детската песен на майка“. Този нежен до минор смятам, че успява.
„Детската песен на майка“ преминава в „Любов и орхидеи“.
Много обичам орхидеи. Тъй като изпитвам огромна любов към това, което правя, съм имал моменти, когато съм бил под напрежение. Когато съм успявал да се съсредоточа, си представях, че съм седнал на земята и около мен има орхидеи. Опитвам се да творя с любов. Тази концепция се зароди много преди пиано албума, но когато избирах кои пиеси да влязат, ми създаде спокойствие. Огромна роля във всички композиции, особено тази, има и баща ми. Той е изключително музикален, свири на пиано. Знам, че той също обича такава спокойна музика. „Любов и орхидеи“ е голям специален поздрав за него.
Моля те да ни разкажеш за пътя си в музиката в България. Къде и как започна всичко, как се разви до момента, в който отправи поглед към по-големия свят?
С удоволствие ще ви опиша този интересен процес, който до ден-днешен изживявам. Още от малък майка ми ми е казвала, че съм имал увлечение към класическата музика, специално към операта. Имал съм любима. В моментите, в които не съм слушал, са ми пускали „Севилският бръснар“ и три – четири часа съм слушал без да мръдна. В моето семейство всички са музиканти или са имали допир с музиката. Майка ми е педагог и композитор, вуйчо ми е музиковед, дядо ми беше оперен певец, един от съоснователите на Пловдивската опера. Той е и мой вокален педагог. Имал съм много влияния. До ден-днешен не мога да кажа кой е любимият ми жанр. Точно в този етап слушам много джаз, но същевременно – и много рок музика, както и японска поп музика.
От малък започнах да свиря на пиано – това е моят първи инструмент, но поради ред обстоятелства не съм ходил на уроци. Някак си не го оценявах толкова много. Винаги ми беше хубаво, когато майка ми се прибере от участие, да ѝ свиря на пианото някакви звуци… Дълго не се занимавах с музика. Когато дойде време да кандидатствам в гимназия, влязох в Музикалното училище в Стара Загора с класическа китара. Имах щастието да уча при Жулиен Минков. На следващата година се прибрах в родния Пловдив. Продължих там в Музикалното училище с класическа китара при Милена и Валентин Вълчеви. След това завърших електрическа китара в Пловдивския университет. Имаше момент, в който ходех на уроци по пеене, на хор, свирех на китара в университета, имах участия. Не знаех накъде мога да се ориентирам. Всичко ми беше интересно и постоянно експериментирах.
Проведохме семеен съвет, на който трябва да обявя накъде се насочвам. Така и не направих това. Пътеката, по която поех, може на моменти да е хаотична, но по нея най-лесно успявам да превъзмогна всичко вътрешно, което ме дисбалансира. Намирах утеха във всеки един инструмент. Всеки е различен език, но всеки един говори езика на любовта, езика на музиката. След университета в Пловдив, обмисляйки как да продължа, исках още повече да развия потенциала си. Зароди се идеята за живот в чужбина. Но преди да заживея във Великобритания, имах късмета да отида на няколко оперни турнета като част от хора и в даден момент – като част от балета. В тези пътувания успях да събера цялото знание досега. Усетих, че е правилният момент да се развия още повече. Избрах Англия. Огромна мотивация е и че майка ми е също там – работи, композира. Да имам такова вдъхновение до себе си, е най-истинската благословия.
Come Home (Prologue) е песен от първия ми албум „Себеоткритие“. Исках да завърша историята. В него има два аранжимента на една пиеса – по-динамичен и по-спокоен, в който тя звучи по-уязвима. Имах щастието по този албум да работя с невероятния музикант и продуцент Ангел Ковачев. Създадохме нещо много специално. Искаше ми се да направя въведение към песента, което да е изцяло акустично. Ходя на много концерти и виждам, че артистите, на които се възхищавам, правят въведения със струнен или пиано аранжимент. Винаги ми е харесвала тази идея – да създам история. Затова и ако слушателите имат по-голям интерес, могат да чуят и първия албум.
Come Home (Prologue) има и видео.
Направи го Петър Димов от Studio Q – той е класически пианист, един от най-добрите, които познавам. Исках да запиша видео, за да изразя цялата идея, нямах представа къде. По интересно развитие на обстоятелствата се намерихме с Петър, който е учил в Музикалното училище в Пловдив. Той предложи да заснемем видеото в неговото студио. Исках да е много нежно, непринудено, и най-вече – да е филмово. Не съм снимал такова досега.
Имам видео към Bring the Funk Back, което бе анимирано. Тъй като клипът към Come Home от първия албум е пак филмово – дело на Господин, Мирослав и Денислав, за което съм им много благодарен, исках сегашното да е свързано със самата история. Смятам, че го постигнахме, благодарение на Петър.
MIR III е буквално второто изсвирване на композицията. Една вечер имах много приятен разговор с много специален човек. Тъй като много ме подкрепяше, ме помоли да създам нещо ново с всичко, което имам в себе си. Изсвирих пиесата веднъж, успях да я запомня. Затворих телефона и отидох да я запиша. От втория път ми се яви тази лесна, но отново уязвима мелодия. Реших да я нарека „Мир“, защото това, което усещах, бе спокойствие. А защо 3? Защото има 1 и 2, които ще бъдат включени в следващите пиано албуми.
В следващата пиеса имаш „Място до прозореца“.
Всеки път, когато пътувам със самолет, влак, автобус си взимам място до прозореца, за да не ми става лошо. Но също така обичам да гледам пейзажа. Window Seat се зароди след едно мое пътуване до България. Седях отново до прозореца и облаците бяха като килим. Жестока гледка! В един момент просто чух мелодията в главата си, изпях я на телефона, аранжирах я мислено и за пет минути я записах. Беше много магичен момент! Имаше слънце, килим от облаци, беше прекрасно! Това исках да изразя. В самата композиция исках да има светлина и спокойствие. „Място до прозореца“ е една от малкото мажорни.
Моля те да ни разкажеш за живота във Великобритания – за обучението си там и за професионалното си развитие.
Всичко започна на шега, както при много артисти. Озовах се в Лондон – изключително огромен град! Срещнах много интересни хора с идеи и амбиции, което на мен ми даде много кураж да вярвам в моите възможности и потенциал. Като че ли преди това не си вярвах достатъчно. Животът в Лондон много ме вдъхнови да си дам шанс и да не се отказвам. Знам, че това, което ми е дадено като дарба, трябва да го използвам. Приеха ме в университет, завърших с джаз пеене, което е нова страница от моя живот. Винаги съм обичал да пея. Дядо ми бе моят вокален педагог, с него учих класическо пеене. Влечението ми към хармонията, особено джаз хармонията, ми отвори нов коридор на развитие. Затова избрах да пея джаз. В Лондон е хубаво, че постоянно има събития, някъде някакъв джем сешън и не се знае на кого ще попаднеш. Имахме интересни срещи с музиканти, с които не съм предполагал, че ще се запозная. Един от тях е Морис Плежър – пианистът на Майкъл Джексън, на Рей Чарлз, свирил известно време с Earth, Wind & Fire. В Лондон имаш достъп до всички звезди, но разбираш, че те са просто хора, които са се трудили и си вярват. Това мен ме накара също да си вярвам. Знам, че правя нещо смислено. Загърбих егото си и това много ме освободи.
Until Next Year e препратка към песента „Догодина“ от първия албум „Себеоткритие“. Както при Come Home, исках да направя въведение, тъй като песента е много динамична, включва и игра с публиката. Много мислих коя точно част бих искал да включа. Избрах една, започнах да я свиря, хармонизирах я и се получи много сладка композиция. „Догодина“ пак бе написана, когато съм имал урок от живота.
Sit Upon The Frozen Heavens е препратка към моя интерес към японските анимета. Имам едно много любимо, в което моят любим герой владее силата на леда с меча си. Исках да предам този зимен ефект. И тъй като той трябва да си призове силите, казва „Sit Upon The Frozen Heavens“ и всичко ставаше в лед. Свирейки една вечер, пресъздадох това ледено чувство. Аи беше студено, току-що ми се беше развалила печката.
Моля те да ни разкажеш още за обучението си и професионалната си реализация във Великобритания.
По много интересен начин се разви целият обучителен процес. Първоначално нямах такива намерения, но светнах, че като бъдещ педагог, бих искал да имам достатъчно информация и опит, за да мога да предам факела напред. В тази една година успях да систематизирам до голяма степен знанията си, които съм трупал толкова много години. Неочаквано изписах много есета, които ми помогнаха да наредя всеки един музикален елемент в главата си. Отделно от това се запознах с прекрасни колеги, които работят с мои любими групи, имах прекрасни учители. Беше ми интересно да видя разликата между българското и английското образование. То тук е съсредоточено върху практиката, докато там – върху вербалната експресивност. Хареса ми, че разполагат с много ресурси, които помагат на обучаващите се, и най-вече – че успях да запазя контакт с учителите си, които много ме окуражаваха и ми даваха хубави идеи относно моите проекти.
Phtalo Green се появи след концерт на мой много любим пианист – Рубен Джеймс. Той е от Бирмингам и много често идва за концерти в Лондон. Феноменален е – много динамичен и експресивен. Начинът, по който композира – с цялата хармония, с цялото настроение, което влага в творчеството си – ме вдъхнови да го приложа в моето. Имаше един концерт, на който арпежираше две – три минути без да спре. Но мелодиите бяха страхотни и това ме накара да направя нещо свое. Идеята е от друга песен, която написах и скоро ще споделя със света. Тази композиция е въведение към нея. Рубен Джеймс има голяма заслуга за това. Докато свирех пиесата, тя нямаше още заглавие. Когато я записах, се облегнах на стола и погледнах към лампата, сменяща цветовете си. В този момент светеше в зелено. Потърсих как точно се нарича този цвят – оказа се фтало зелено. Този интересен цвят стана един от любимите ми.
Разкажи ни за професионалната си реализация във Великобритания. Къде, какво и как работиш? Какво ти дава то, какво ти даваш чрез него?
Работата ми главно е свързана със свирене на китара и на бас китара. За пореден път това ме кара да си задам въпроса защо направих пиано албум. Но музиката сама ме подтикна към пианото за пореден път. Занимавам се с много неща, свързани с музика – свиря самостоятелно, но също и в група на корпоративни и частни събития, имам частни ученици, на които преподавам китара. Не съм мислел някога, че мога да съм на едно място, а и не мисля, че един музикант може. Прекалено креативни сме и прекалено много искаме да покорим всичко. На няколко места съм, успявам да ги съчетая, дори успявам да се наспивам, за което някои може да ми завидят. Работата ми главно включва пеене и свирене на китара и на бас китара. Все повече и все повече се насочвам към пеенето. Смятам, че това е моят път, който в момента трябва да следвам. И пианото и всички инструменти, които използвам, ми помагат да си сътворявам идеите, както те ми звучат в главата.
Leaving Work Early е за моментите, в които участията ми приключват по-рано от зададения час. Това понякога се случва и съм голям късметлия. Вървейки си по улиците, съм в добро настроение и същевременно съм изпълнен с надежда за това какво ще се случи утре, какво имам да свърша като работа. И съм ентусиазиран да завърша композициите си. Така се появи идеята за тази пиеса с настроението, което човек изпитва, когато си тръгва по-рано от работа.
Успяваш и да си идваш в България, да поддържаш контакт и да работиш с колеги тук. От дистанцията как изглежда притеглящото към България, с което не можеш да се разделиш?
Коренът. Както казва майка ми – коренът винаги дърпа. В момента, в който човек отиде да живее където и да било извън родината си, осъзнава колко много благословии е имал, които не е оценявал. По естествен път това се случи и с мен. Имам огромен късмет майка ми да е до мен. Тя много, много ми помага. Един от начините да поддържам връзка с родината си е свиренето на кавал. Всеки път, когато се упражнявам и затворя очи, съм си у дома. В моменти, в които не се чувствам добре, винаги си пускам Недялко Недялков, Теодосий Спасов, Костадин Генчев, Георги Добрев. За пореден път се убеждавам колко много мога да си лекувам душата чрез музика. Всички мои приятели знаят откъде съм, колко много си обичам родината. Самият факт, че творя за нея, достатъчно показва любовта ми. Музиката е най-голямата благословия в живота ми. Българската музика ме прави изключително силен и горд. Много бих искал в даден момент да… Аз всъщност го правя – да допринасям за българската музика. Опитвам се по всякакъв начин да разпространя това колко са талантливи българските артисти. Ние сме на много високо ниво. Единствено имаме нужда от поле за изява.
„Спомени от бъдещето“ ми се яви като идея след като сънувах един сън. Бях отново в градина, както за орхидеите по-рано. Седнах и изсвирих това, което чувате. Дойде ми много натурално. Не бих казал, че в композицията има грандиозна идея. Но „Скритата градина“ е преработка на моя песен – „Винаги щастлив“, която написах с Георги Зайков от Пловдив – много талантлив и добър човек. Исках да направя нейна пиано версия, да я разработя, да я направя още по интересна. Мисля, че успях да й придам много нежност. В нея се пее: „В недрата на градина красива / живее цвете скрито / в листа от тайна любов.“ Исках да предам тази тайна любов в тази прекрасна композиция в ре бемол мажор или си бемол минор.
На какво ни учи музиката, как чрез своето посвещение ти реализираш своята мисия и онова, което смяташ, че заради него си на този свят?
Слушах разговор, в който мой много любим пианист сподели: „Имаме талант, страст и хоби.“ Когато човек разбере в какво е талантлив, ще живее много по-щастлив живот. Покрай всички занимания, които съм имал през годините и са включвали танци, карате, какво ли не, това, за което съм видял, че имам дарба, е музиката. Смятам, че само и единствено чрез нея мога да събера всички счупени частици от себе си. Тя ми дава свобода да изразя всяка една емоция. Когато не са ми стигали думите, винаги съм се обръщал към музиката. Възможността да свиря на няколко инструмента ми дава простора да се изразя свободно. За мен това е най-голямата благословия – да можеш да споделиш. У всеки музикант, когото съм слушал, съм усещал послание. Винаги съм усещал, когато дадена творба е сътворена от урок или от благословия. За мен това е нещо необяснимо. Цялата тази концепция исках да я предам в албума. Това са много натрупани емоции, които имах щастието да изразя чрез пиано с благословиите и уроците, които получавам, да съм по-добър човек. Защото това е мисията ни тук. Много е простичко. Смятам, че съм на добър път. Бих искал много специално да поздравя родителите си, защото те са главни виновници този албум да съществува. Благодарение на тях имам такъв музикален вкус и съм развил това, което имам. Посвещавам го на тях.
„Чиста меланхолия“ се появи първа сред всички от албума. Дойде в много труден етап от живота ми. Седейки си сам в стаята, нямах на кого да споделя какво чувствам. За мое щастие имах пиано до себе си. Това, което чувате, е второто изсвирване на цялата пиеса. И тъй като използвах един ефект, докато го записвах, заглавието носи наименованието му – „Чиста меланхолия“. Това и усещах.
Заключението на албума е Mother’s Lullaby 2 – втората част на откриващата пиеса. Заслугата е на майка ми, която композира феноменално. Маме, моля те издай си албума вече! Нейните творби включват много арпежи и са много минорни. Исках по някакъв начин да пресъздам това чувство, което усещам, когато тя свири – чувство на надежда, на може би малко меланхолия, на благодарност най-вече. Смятах, че това е най-добрият начин да завърша албума – с благодарност.
Така че, бих желал, всеки, който има възможност да чуе албума, да помисли кои са благословиите и кои са уроците му в живота. Защото те са преплетени. Благословиите са всичко това, което заслужаваме, а уроците са всичко това, което ни гради. Така че – приятно слушане на всички!
„Благословии и уроци“ на Илин Илински представяме в „За албумите от техните създатели по Jazz FM на 5 февруари от 19 ч. с повторение на 8 февруари от 14 ч.
