Какво ни казва заглавието The Trinketeer за албума?
То произхожда от английската дума „trinket“ – дрънкулка, дребна вещ с малка материална и голяма сантиментална стойност, а „tееr“ прави паралел с „мускетар“. Представям си един човек със собствените убеждения, „дрънкулки“, които му дават смисъл и с тях успява да направи света по-добро място, като тримата мускетари, отстояващи честта. Да се бориш за по-висша кауза, каквато за мен е музиката, да няма чак толкова желание за себедоказване, а да се опитаме музиката да ни обедини и ние да се обединим около музиката.
Това те правят в трио с Даниеле Феббо и Кристиан Желев и с множество специални гости, включително още от първата пиеса – Христо Йоцов и Станислав Арабаджиев.
3 PM in the Morning е първата пиеса, която написах в края на първи курс в Консерваторията. Всеизвестен факт е, че Христо Йоцов е един от менторите на по-голямата част от джаз музикантите, които излизат от академията. Той е известен като пишещ в много стилове автор – симфонична музика, бигбенд, малки формации. Той ми служи за пример. Предложи ми да напиша пиеса и така се появи 3 PM in the Morning. Като реших да включа тази стара пиеса в албума, не можах да се сетя за по-добър човек от него. Като го поканих, той ми припомни, че пиесата много му е харесала и ме е подканил да напиша втора. Аз пък съм му отговорил, че ще напиша, но съм в творческа криза. Посмяхме се на случилото се. 3 PM in the Morning („З часа следобед сутринта“) е нещо, което повечето студенти първи курс са преживявали – късното ставане. Така че това е един вид закачка с мен самия.
Какво те формира в музиката? Кои са личностите и събитията, които те оформиха като музикант?
Баща ми Венци Благоев и майка ми – дългогодишна певица в операта в моя роден град Стара Загора. Това е неизменно началото. От дете се събуждах с нейното разпяване и неговото разсвирване. У дома сме слушали само подбрана музика – джаз и класическа музика, слушал съм и музиката на 90-те. Джазът е продължение на традиция и повечето личности, които са ме вдъхновявали, не съм ги виждал, тъй като са живели много преди моето време. Но човек се вдъхновява не само личности, а от всичко. Христо Йоцов е един от моите вдъхновители, вдъхновител и на много други музиканти. Той всяка сряда прави jam ethics – много ценни упражнения извън учебния план. Джемът е и причината да започна да се интересувам от джаза, чиято красота открих на около 14-годишна възраст. Много добре си спомням гостуването на Ренди Брекър на „Пловдивски джаз вечери“ да представи трибют към Фреди Хъбард и Майкъл Брекър. Свириха на концерт с татко. Той от пристигането си попита къде има джемсешън се свири на джемсешъните. Тогава си казах, че това е нещото, което искам да правя. Джемовете са формиращ фактор за това да започна да се занимавам с музика.
Със специалното участие на Венцислав Благоев, Станислав Арабаджиев и регулярния състав на триото е следващата пиеса.
Obscurity to Overcome e за тъмнината, която трябва да победим, да застанем над нея, за да видим светлината.
Как се появи музиката за албума?
Явно е започнал да зрее от подтика на Христо Йоцов към мен да напиша пиеса. Втората, Overcooked, се появи около година и половина след това и илюстрира любовта ми към готвенето. Тогава, като млад студент, ми се струваше да „предобря“ гозбата, да загори „Пататника“ – каквато пиеса също има в албума. Заглавията олицетворяват случилото ми се по времето на написването на пиесите. През 2015 г. ме поканиха да свиря на Младежкия джаз фестивал в Русе с изцяло моя програма. За кратко време – за около две седмици, трябваше да напиша 3 – 4 пиеси. Последната от тях бе Don’t Name It Till It’s Written („Не го озаглавявай преди да е написано) – идеята ми бе да не слагам заглавия на пиесите, преди да ги напиша, защото пък после ставаше така, че музиката не отговаряше на заглавието. После написах няколко пиеси в Консерваторията в Ница. Дойде пандемията и всеки трябваше „да си изкара дяволите“ с това, което може най-добре да прави. Не мисля, че най-доброто, което мога да правя, е да пиша музика, но реших да се поупражнявам. В стабилизационния период след пандемията нямах време да композирам. Когато наближих 30-ата си годишнина, реших за юбилея да направя две неща – да издам албум и да изкарам книжка. Книжка няма да изкарам толкова бързо, затова албумът остана единствената ми задача. Тя много време се е грижила за мен, аз за нея – също. В емоционален план тя ми служи за общуването с хората. Тя е кариерата ми, тя ми „слага хляба на масата“. Затова исках да направя за музиката нещо повече от това да свиря на концерти – да запиша албум, за да запечатам във времето себе си точно в този период от моя живот. Така сам си определих краен срок за завършването на албума.
Once Upon a Place е препратка към приказките, които започват с „Имало едно време“. В случая „Имало едно място“ насочва към любимото място, което всеки от нас си има, към което изпитва носталгия и което му навява спомени.
В твоята музика прави вглъбеността, погледа навътре в себе си и желанието да споделиш своя свят с хората, с които си заедно в този момент – колеги и аудитория, но не толкова като публика, която да слуша отстрани и да преценява от дистанция, а публика, която да въвлечеш в твоето преживяване и да направиш част от твоя свят, самият ти чрез своята музика да станеш част от нашия свят. Как споделяш музиката, как чрез музиката общуваш със света?
Точно както го каза. Музиката по природа е комуникативна – музиканти и публика сме едно. Всеки музикант трябва да бъде оратор, който работи с други изразни средства. Към това се добавя вибрацията. Колко е убедителен музикантът пряко зависи от това колко си искрен. Ако вярваш дълбоко в това, че искаш да кажеш нещо на някого, ще успееш да пренесеш посланието, дори да не си толкова сигурен в това, което говориш. Всеки артист се съмнява в себе си през цялото време. Точно в това съмнение се появява и философският елемент. Да имаш любов знанието, значи да постоянно да поставяш под съмнение себе си и нещата около теб. Каквото правим, го правим, за да правим света по-хубав.
Това е нашето призвание.
Снимка:
Димитър Алексов
Overcooked е за един млад студент, който не иска да звънне на майка си и да я пита как се готви. Много гозби съм изгарял досега. Смея да кажа, че вече доста добре се справям. Самата пиеса стана малко „предобрена“ – в нея има полиритмия – върви си в 4/4, но започват да се появяват групирани осмини. Много добре си спомням, че в Консерваторията Христо ни разказваше, че Стунджи му казал, че вече разбрал как да свири равноделно върху неравноделни размери, а Христо отвърнал, че се е научил да свири неравноделно върху равноделни размери. В тази пиеса вкарах фрагмент от този разговор. Така пиесата стана много премислена.
Сред специалните гости в албума са неговият приятел и човек за пример Вили Стоянов, а също и Станислав Арабаджиев.
Идвайки в София през 2013 г., бях свидетел на излизането на много качествени албуми – Jazzball на Христо Йоцов, Rhodopology на Димитър Льолев.
Със Станис имаме много искрено приятелство, всичко споделяме. За първи път свирихме заедно през 2012 г. на Младежкия фестивал в Димитровград, бях още 11 – 12 клас. Митко ме покани да свиря с музиканти от Консерваторията. Това бе първата ми среща със Станис и от тогава насам непрекъснато свирим заедно, включително в Sofia Jazz Sessions с идеята за приятелството и развитието без задръжки. За да продължим традицията на джаза, трябва да я познаваме. Станис е точно такъв съмишленик, с когото успявам да се идентифицирам с миналото на музиката.
Don’t Name It ‘till It’s Written я написах за Младежкия джаз фестивал в Русе през 2015 г. В нея се появяват леки дисонанси, вдъхновени от творчеството на Телониъс Монк, което слушах и изучавах. Тук присъства идеята за суинг бавно към средно темпо, почти като разходка по улиците из дъжда, а около теб се случват неща с положителен и с отрицателен знак. Дисонансите са част от ежедневието ни, но това не означава, че не можем да ги оправдаем с един хубав консонанс.
За сътрудничеството с Вили Стоянов...
След като се върнах от обучението си във Франция, той ме покани в радио предаването си и след това ме попита какво ще правя идната сряда. Така всяка сряда в продължение на четири години свирехме заедно в „Синтезис“ в проекта Old School Trombone – бих определил тези срещи като хубави музикални състояния. По време на пандемията с The Essential Funk Trombone записахме два албума. С Вили, Петър Терзиев и отново с Даниеле Феббо направихме песните на Йосиф Цанков през призмата на боса новата в проекта Just Bossa. Това бе вторият проект, в който сме заедно с Даниеле – изключително поливалентен музикант. Вили е мой колега, но и приятел, който винаги ме е подкрепял. Това свързва хората. Не е задължително музикантите да са приятели, но това е още едно нещо, което свързва.
За сътрудничеството с Димитър Льолев...
Той е мой вдъхновител, споменах влиянието върху мен на албума му Rhodopology. По това време Никола Горялов канеше за майсторски класове свои преподаватели от Нидерландия, първо – декана на неговия факултет Йорис Тейпи. Направи два концерта с него и ни покани да се включим със Станис, Миро Ламбов, Митко Горчаков и други. Единият от концертите бе в Широка лъка. Колето специално предложи да опитаме истински пататник – на тиган, а не както наричат така баница с картофи на фурна. От тогава съм влюбен в пататника. Така написах „Пататник“, специално с вдъхновението на Rhodopolgy. С него бяхме също така бяхме съквартиранти и съм се учил, наблюдавайки как минава музикалният му ден. Много трудно в наши дни се намира такава отдаденост, каквато има той, още повече от вече доказали се музиканти. Той е музикант до мозъка на костите си. За него няма значение дали ще го поставиш в ситуация с народна музика или пиеса, която не знае. Той свири така, че е в полза на музиката. И тъй като у нас се е наложило схващането, че българският джаз не може без българския фолклор, написах етноджаз пиеса. Когато се замислих за човек, който да я изсвири с достатъчна любов към джаза и към народната музика, нямаше кой друг да е, освен Димитър Льолев.
Албума The Trinketeer Димитър Благоев записва с основен състав трио с Даниеле Феббо – контрабас, и Кристиан Желев – барабани.
Свирим заедно от много време. С Даниеле успяхме приятелство успяхме да сътворим много различни проекти с други музиканти, пътували сме чак до Китай. С Кристиан помня, че за първи път свирихме заедно сравнително скоро – през 2019 г. Преди да дойде в София той живееше в Пловдив и чувах името му, защото всички пловдивчани свиреха с него. Много хора са ми говорили колко е добър. Кристиан е от хората, които работят за музиката. Още от първото свирене направихме спойка. Нямаше какво да му мисля кого да поканя, когато сформирах групата за албума. Наистина съм щастлив да имам възможността да свиря с тези музиканти!
The Trinketeer e като валс. Композицията започна с идеята да направя приспивна песен. После мелодията задава въпрос ще има ли кошмар и всичко рязко се успокоява. Така че тя се превърна в песен за събуждане, в която отваряш очи и всичко е много хубаво, започва нов ден… Но си представяш нещата, които имаш да правиш, и се напрягаш. Изоставяш всички мисли и си правиш кафе, което те успокоява до момента, в което самото то не те изнерви достатъчно.
Как те формира музиката и как чрез нея оставяш следа върху света?
Чрез музиката си се опитвам да пресъздам идеята за разбирателство и да сме добри един с друг.
The Late One e пиеса, която написах късно през нощта. Тя е може би единствената пиеса в албума, замислена като балада. В не се пресъздава само една емоция. Всяка емоция поражда следваща и така се получава разговор. В кратките форми, в които се опитвам да композирам, с The Late One много се гордея. Получи се кратка форма, върху която после може да се импровизира и която бързо се развива и завръща към началния мотив. Това ми напомня как след първата композиция не можах да продължа веднага с втора. Той ми бе споделил своя начин на писане – става сутрин и започва да пише, както аз ставам сутрин и започвам да си свиря гамите. Бе ми казал, че пише такт за такт и това ми се е отпечатало в съзнанието. Не е нужно да мислиш цяла голяма фраза. Музиката сама започва да се излива. Всеки такт се появява въз основа на предишния, а не защото искаш след 30 такта да сътвориш фурор. В това отношение The Late One също се получи хубаво.
Повечето електроуреди имат копче On/Off, а блузон е дамската дреха. Така се получи BluesON. До тук в албума няма откровено блус звучене, а блусът е част от джаза, след това двата жанра са се развивали паралелно. Пиесата започва в 12/8 – ритъм с африкански корени. Сложих и риф от пианото на Ред Гарланд от студийната версия на записа на Майлс Дейвис на „Мъртви листа“. Така Afro BluesON започва в афро ритъм, преминава през суинг и се завръща в афро. Това е моят малък принос към блуса чрез този албум.
Когато завърши работата по създаването на този албум как видя себе си и за какво осъзна, че си готов от тук нататък?
Втори албум ще се опитам да „измъдря“ поне след една година. Цялата работа по този бе огромно удоволствие от записите в студиото на Константин Кацарски чак до финалния етап със смесването, което направи Кристиан. Обикновено, когато музикант запише албум, дълго време не може да го слуша. А аз на втория ден, избирайки тейковете, се зарадвах на музиката, която сме създали. Целият процес бе много приятен и удовлетворяващ. Колкото и умора да се събира, когато сам си си продуцент, накрая си удовлетворен. Няма по-голямо щастие от това да се събудиш на следващия ден с мисълта, че си оставил нещо след себе си.
Снимките на Димитър Алексов в публикацията са от премиерата на албума в Sofia Live Club на 16 април 2024 г. Месец по-късно, на 16 май от 21 ч., е представянето в Bee Bop Café в Пловдив.
