Дигитално реставрирана версия на филма „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова по творбата на Йордан Радичков ще бъде показана за първи път тази вечер на „София филм фест“. Прожекцията е от 18 ч. в кино „Люмиер“. Филмът-притча е забранен в продължение на десетилетия. Заснет през 1966 г. и готов на следващата година, той веднага е поканен в чужбина, но у нас е скрит от публиката до началото на 90-те. Запазването на филма чрез дигитализирането му и неговото реставриране за най-добро възможно качество на картината и звука дължим на Добромир Чочов от „Доли медия студио“. За филма разказват в ефир изпълнителката на ролята на Момичето в бяло Жанет Митева, филмовият творец Анри Кулев, който е част от фамилията на Бинка Желязкова и Христо Ганев, а също и Дани Радичков – внук на Йордан Радичков.
Когато внукът на Бинка Желязкова Андрей Кулев публикува анонс за събитието във Фейсбук, в дискусия под неговия пост се събраха хора, участвали в заснемането на филма и по друг начин съпричастни на продукцията. Там Жанет Митева разказа как е била открита на абитуриентския си бал от асистент-режисьора на Бинка Желязкова. Образът на Момичето в бяло е създаден от режисьорката като символ на свободата, земно превъплъщение на балона в небето от творбата на Радичков. В продължение на година Желязкова търси момичето, което ще пресъздаде образа във филма, прави прослушване във ВИТИЗ, но не намира подходящ човек. Тогава изпраща асистент-режисьора си да търси момичето за филма на абитуриентските балове. Така е открита Жанет Митева. „Дотогава пеех, свирех, играех художествена гимнастика. Но не рецитирах и винаги мислех, че в това не ме бива, макар че обичах много киното и връщах буркани, за да си купувам билети и да гледам по няколко пъти любими филми.“ – разказва тя. Бинка Желязкова веднага вижда в нея изпълнителката на ролята. „Аз отидох от любопитство в Киноцентъра в Бояна, намерих стаята на продукцията, почуках и като отвориха, беше пълно с народ, но насреща беше Бинка. Погледите ни се срещнаха и задържаха, та чак се уплаших. А тя помоли да ме облекат в костюма и веднага ме свалиха долу, навън, на пробни снимки пред сума ти народ, чакащ рейса за София. След като успя да ме разплаче там, на място, пред хората – нещо, което целеше, и искаше да се увери, че ще се получи – Бинка ме прегърна и каза: „Утре в 6 ч. сутринта пред стария цирк се събираме и тръгваме към Драгоман на снимки.“ – разказа Жанет Митева под публикацията на Андрей Кулев във Фейсбук.
Жанет Митева от десетилетия живее в Канада. На молбата ми за интервю отговори с предложение да ни разкаже своите спомени, които да предам на слушателите:
Здравейте и от мен от Торонто, където живея от 20 г. Участието ми във филма беше много важна и голяма част от живота ми и споменът е толкова скъп и емоционален за мен! Бе страхотно преживяване да играя тази роля с 28-те най-прочути тогава и обичани актьори-комици, цвета на гилдията. Играх във филма на един много талантлив и неполучил все още заслужена почит творец, опитах се нейните идеи и виждане да предам чрез ролята си с моите скромни „актьорски“ способности и това остава паметен момент в киното.
Бинка Желязкова така бе написала ролята, че нямаше реплики.. Искаше героинята ми да бъде – и така ми го обясняваше – идея, мечта, стремеж на народа, а също и да покаже, че винаги има и е имало и хора предатели – като Запасняка, чиято роля изигра Гец, който застреля моята героиня, а и искаше да я предаде – явно за награда. Това не й позволиха, защото бяха казали, че „ние не сме убивали борците си за свобода“. Момичето е ремсистка, каквато е била и Бинка. Мисля че имаше неща от нейния живот, които беше вплела в този образ и в цялата история около него.
Освен това – хуморът. Той иде от Радичков и актьорите играеха с огромен кеф. Хумора, може би – най-добрия, нашият народ го има и обича да се шегува. Въпреки тегобите и мачкането през вековете, си го носим. И чувството за красота също. Вижте носиите, които са тъкали в Родопите, как са ги боядисвали и са нареждали цветовете един до друг като талантливи художници. А това са били неуки жени, никога дори не са излизали от селата си.
Но сме и наивни. И това го има във филма. Затичаха се след един балон да го накъсат на парчета, за да се облече селото. Добродушни, но и свободолюбиви. Бинка казваше: „Ти си образа на Балона на земята. А Балона е тяхната мечта, по която затичаха. Свободен в небето, летящ.“
Снимките бяха много тежки. Аз бях много млада, не пиех, не пушех, току-що бяха завършила гимназия с пълна шестица – 19 шестици… И попаднах сред тях! За пръв път извън къщи, отгледана от много фина и интелегентна майка. Наричат я Дамата на българската архитектура – арх. Цветана Нинова. Познаваха се с Бинка и се харесваха. Продължиха да общуват, дори когато аз бях вече в чужбина. Бях от малкото, които познаваха и бяха в един филм с Иван Братанов и Нейчо Попов. Страхотни шеги си правеха – вицове, смях – защото чакахме за слънце и понякога седяхме с часове. Бинка беше много прецизна кога точно иска да се снима – и чакахме. Актьорите седяха на камъните така – оръфани, окъсани, потни, неизбръснати...
Гришата казваше: „Ще те запомним, защото ние сме си актьори и все играем заедно. Но с теб тук сме веднъж – нашето Бяло момиче.“ Той бе много грижовен. Покани ме в новопостроения тогава Сатиричен театър, заведе ме при директора и каза винаги да ме пускат, от което, разбира се, никога не се възползвах. Беше много топъл, хубав човек.
Професията им е много трудна – лъскава за зрителите, известни са, но са на снимачната площадка с часове… Снимали сме от 6 сутринта до 6 вечерта. И особено когато бяхме край Нови пазар… Виждахме колите, хората отиваха на море, на почивка, а ние под адски пек, вир-вода, седим... Или снимаме дубъл след дубъл. Бинка правеше много дубли, много. Тя беше човек, който знаеше точно какво иска, знаеше как изглежда то и го правеше пак и пак, докато стане точно. Много отговорно гледаше на работата си.
Иначе беше сдържана. Но имаше най-проницателните красиви черни изразителни очи. И така те гледаше като говореше с теб, все едно ти си единствен в света. А и говореше с ръце и очи – просто да ти внуши това, което виждаше и искаше. И обичаше да се шегува с актьорите, а те умираха за нея… Все си подаваха реплики напред-назад. Имаше атмосфера на общност, никой не се оплакваше, всички й вярвахме, а тя знаеше какво иска и ни водеше. Неуморна беше. Мъничка, дребничка… Само очи... Ходеше с голяма шапка и се шегуваше, че е като Дон Базилио.
Не ме глезеше, защото искаше автентичност и професионално отношение, нито пък ме игнорираше. Когато имах близки планове, каквито заснехме много, а после бях изрязани, ми говореше, говореше, хванала главата ми с ръце и сложена на нейното рамо… Говори, говори и ми вдигне главата, за да види дали това изражение, което предава това чувство, е вече на лицето ми. И ако беше, се дръпваше назад и казваше „Камера!“ И никога не ми правеше комплименти. Аз бях между нови непознати хора и правех неща за първи път, и то – емоционални. Тя беше казала на Янко Янков, че е много доволна от мен.
В социалните мрежи Жанет Митева се връща към момента, когато снимат сцената, в която кучета се втурват към Момичето в бяло и то, за да се спаси, скача в яма. Ето какво разказа тя: „Гонеха ме кучета, всяко от което тежеше над 50 кг. Имаха си водачи. Бяха научени при команда да нападат. Мисля, че бяха полицейски или граничарски, много едри и зли.. Имах кадър – тичам към камерата, която беше от единия край на ямата на кран, а кучетата са зад мен. Аз от страх толкова бързо притичвах това разстояние, че докато свалят надолу камерата, тя не можеше да ме хване как скачам. И затова снимахме сцената пак и пак. В този ден имаше вятър. И както си стоя и мисля преди поредния дубъл, настройвайки се, в един момент поглеждам към камерата и виждам, че цялата продукция скачат, махат трескаво с ръце тревожно и ми сочат да погледна зад гърба си. След което всички се изпокриха по колите, само Бинка и оператора бяха зад камерата. А то Бинка казала „Камера!“, махнали са на водачите, пуснали са кучетата, но аз не съм чула, тъй като вятърът беше в обратната посока. Обръщайки се назад, видях само на няколко метра зад мен как са се засилили тия зверове. В следващия момент съм буквално излетяла със скоростта на светлината, хвърляйки се в ямата без да гледам. Бинка каза, че в мига, в който главата ми е изчезнала в ямата, се е появила първата глава на озъбеното ръмжащо куче!!! На секунди беше да ме разкъсат, тъй като бяха нахъсани на моята рокля, а и Бинка искаше автентичност. Просто така се случи, че не чух командата. Иначе бяха на такова разстояние, че когато и аз, и те тръгнехме при знак, беше безопасно. После валериани, разтриваха ме с вода, свестяваха ме, лежейки на дюшек в ямата. Но се получи наистина добър, реален кадър!!! Кучета не скачали в яма. Това е било по сценарий моето спасение, но и затова не можахме веднага да го заснемем. Както тича момичето, изведнъж вижда тази яма на пътя си и трябва да спре на ръба й, макар и за секунди да размисли и да реши дали да скочи, тъй като е дълбока и може да се изпотроши, или да продължи да тича, гонена, при което можеше да се спъне и падне (беше трудно да се ходи по тези назъбени камъни, камо ли да се тича) или просто да бъде настигната и да се нахвърлят кучетата върху нея.“
И продължава разказът на Жанет Митева за слушателите на Джаз ФМ:
Случая с ямата и кучетата никога няма да забравя, жив е като днес. Тогава Бинка ме прегърна и направи, както обичаше с две ръце да сложи на рамото си главата ми. Без думи. Но разбрах, знаех че го оценява. И друг случай имах, който ми бе незабравим. Както са със статична камера, аз трябваше да тичам към тях по камъните и пред камерата да видя кучетата и да отскоча назад в ужас, че могат да се нахвърлят върху мен. След това да се хвърля в друга посока и там да ги видя пак. И после в третата. Това беше много трудно. Като стигнех и погледнех напред към камерата, виждах всички тях, гледащи ме съсредоточено, с интерес, а аз трябваше да охкам, да викам и скачам, да съм ужасена. Не правех както тя искаше, и това няколко дни.
Пак беше точно привечер, когато светлината е такава, каквато искаше тя. И един ден след поредния неуспешен дубъл, ми кресна единият от асистент-режисьорите... Тя никога не ми е викала, но му беше кимнала. А аз съм свикнала на нежни, добри обноски. „Престани да се глезиш и се съсредоточи да направим кадъра! Как не те е срам?! Цяла продукция седи и чака и губиш времето на всички…“ Аз умрях от срам и като ревнах. Ама рев с глас! Отчаян! И тя каза: „Камера!“ А аз се хвърлях насам и натам – и плача, и викам. И всичко видях! А екипът! Бяха безмълвни, звук не се чуваше. Направи много дубли за всеки случай. Като казаха „Стоп!“, аз си отидох настрана и така горко си се наревах… Тя дойде и ме прегърна. Каза, че е станало добре и сме го направили вече. А аз плаках до София в рейса отзад. Тя затова ме взе, защото можеше да извади от мен емоция, която излизаше на лицето ми. Ето, и сега се разплаках като го разказвам. А Нейчо ми разказваше за пътуванията си, защото аз тъжах за майка ми, която бе в Париж.
Та Бинка е един много топъл, много силен, много хубав човек… Имаше страхотен начин на общуване, не фамиларен, но и я уважаваш и цениш и слагаш на пиедестал, и тя се държи приятелски, с разбиране, свойски, спокойно. Просто личност! Зряла, уравновсена, умна, интелегентна. А да не говорим за талантлива – тя просто виждаше кадъра. И ми беше Бинка, и се смеем и й споделях моите си житейски проблеми след това, и имаше авторитет. Не е на твое ниво, но е и близък човек, на когото да кажеш всичко.
И тя, и Христо, са просто от хората, каквито вече няма. Те бяха и останаха верни на идеала си, докато други се накичиха с длъжности, сдобиха се с апартаменти и т.н. А те двамата бяха скромни. Бинка ми е разказвала, че като е дошъл 9-и септември, Христо е бил толкова слаб, че са го хранили първо, докато се „покаже“. И, съответно, бяха много разочаровани от всичко, което виждаха тогава. Спомням си, че имаше подписка за Солженицин и те бяха от хората, които се бяха подписали. Бяха смели, но спокойни, много уравновесени, като стожери.
След разказа на Жанет Митева разговарям с кинотвореца Анри Кулев, който е зет в семейството на Бинка Желязкова и Христо Ганев. Той определя като родолюбиво дело реставрирането на филма и критикува липсата на системни действия от държавата за опазване на филмовото ни наследство. За епизода с плашилата посочи, че се родее с най-добрата графика на Гоя. А за идейната страна посочи: „Над цялата тази смешна притча, е разказът за българската душевност, но и за човещината. Той е общочовешки филм, затова е толкова добре приет навсякъде по целия свят. Тогавашните обвинения на тогавашните идейни сатрапи са, че филмът показва идейно неориентиран политически примитивен народ. Това звучи ли ви познато? Аз съм сигурен, че половината от тези изпечени партийци, които сега се борят със страшна сила за власт, по същия начин мислят за народа си. В дълбочината си този филм е вечен в историята на българското и европейското кино. Идеите са великолепни и всичко това е решено блестящо.“ За Бинка Желязкова и Анри Кулев казва, че е визионер в киното: „Тя посочва мизансцена, работи с актьорите, в дълбочина решава кадрите. Виждал съм нейните работни книги, в които чертае мизансцена.“
Под поста на Андрей Кулев във Фейсбук, Жанет Митева написа: „Тя работи в най-трудните тогава цензурни години и пак си каза, каквото имаше да каже, не го извъртя, орязаха го, но остана.“ Какво казва това за силата на личността, според Анри Кулев? „Единственото, което една личност може да постигне, е характер. В това се крие животът, ежедневието, миналото и бъдещето, семейството и приятелите на един човек. То да се постигне според мен е най-трудното в живота, Бинка бе човек с характер.“
Внукът на Йордан Радичков – Дани Радичков, откроява една от основните теми – за полета на човешкия дух. „Ако в тази творба трябва да търсим съвет или послание, то със сигурност е да не спираме да гледаме нагоре и да гоним какъвто балон ни попадне или каквато и птича перушина и да се опитваме да продължаваме да летим. Макар че, както знаем, и в книгата, и във филма, и в пиесата – малко неблагоприятно се развива ситуацията за героите.“
Ако ярките личности сред нас са единици, какво е по техните сили, за да улеснят полета на хората, които не се чувстват окуражени от средата? „Самият автор залага този полет като нещо много мимолетно и кратко, което насилствено бива прекратено. Но в крайна сметка преживяването на този кратък полет прави цялата разлика в живота на тези герои. И макар да е мимолетно и да са малко тези бели лястовици – а може и да са повече, но да нямаме очи да ги видим – може би това си заслужава страшно много. И може би трябва да опитомим алчността и бесовете в нас, които непрестанно ни карат да ламтим за повече, и да се насладим на макар и краткото нещо, което не е възможно да е непрестанно в живота, в ежедневието. Затова и ежедневието се нарича така. А полетът, макар мимолетен, може би има сили да осмисли много от нашето съществуване.“
Дигиталното ремастериране на филма дава нов живот на творбата и тя започва нова глава от живота си. „Със сигурност това е много важен момент в историята на българското кино. Като знаем и колко е трудна историята на този филм, това е голям момент в нея. Подобна работа е изключително ценна.“ – казва Дани Радичков.
„София филм фест“ се организира от „Арт фест“ със съдействието на Министерство на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община. Джаз ФМ е медиен партньор.
