Здравейте, ние сме PlaYIS – Ивайло Звездомиров, Стоян Янкулов – Стунджи, Ясен Велчев.
Ясен: И ще разкажем за нашия албум, все още единствен, „7/4“. В него има няколко инструментални пиеси. Всички те са авторски. В албума освен нас като трио, участват и трима гост китаристи. Това са Джес Псайла от Малта, Веско Койчев, когото всички много добре познават, и Елвис Танич, който е много добър известен хърватски китарист. Пиесите са записани за съвсем кратко време в рамките на 3 – 4 – 5 дена, в които влиза и смесването и мастерирането. Така че това е един записан за много кратко време албум с много съдържание в него.
Снимкa: Светослав Николов
Албумът „7/4“ на трио PlaYIS слушаме в „За албумите от техните създатели“ по Джаз ФМ заедно с композитора Ясен Велчев – клавишни, Ивайло Звездомиров – бас, и Стоян Янкулов - барабани.
PlaYIS събира приятели, създава любов, споделя в „7/4“
„7/4“ на PlaYIS топло прегръща своите слушатели – създаден с любов, той става неин символ. И още…
Предаването записахме в с. Камен бряг след участието на формацията на фестивала „Jazz на село“. Там PlaYIS изпълниха свои пиеси и акомпанираха на австрийската вокалистка Амината, която пя и в дует с Преслава Пейчева.
Снимкa: Светослав Николов
След като раздадоха автографи на своите почитатели, много от които – деца, музикантите разказаха за слушателите на Джаз ФМ за своя дебютен албум.
Снимкa: Преслава Пейчева
В него има 11 пиеси, а първата от тях е Unawares.
Ясен: Тази пиеса написах преди много, много, много време за група „Акага“, в която бях тогава. Това е една от първите пиеси в живота ми. Има още една по-нататък в нашия албум, разбира се малко по-променена, пречупена през призмата на Стунджи и на Ивайло. Нека да не прозвучи в никакъв случай нескромно, но се радвам и се учудвам даже, че по онова време съм успял да направя такава музика. Тя е модерна, слушаема и звучи съвременно и днес. Пак казвам, това е и с помощта на Ивайло и на Стоян. Първоначално си мислиш, че това са остарели песни, все пак са вече минали през публика. Всъщност, това е нов живот за тях. Мен много ме радва това, че те много добре се приемат от публиката, която сега вече слуша нас като трио PlaYIS, както и от Стоян и Ивайло. Сега тази пиеса си е наша.
Ивайло: Втората пиеса е озаглавена „Бързарица“. Тя е писана, когато група „Те“ трябваше да подгряваме „Мецофорте“ в Зала 1 на НДК. Понеже нямахме толкова много инструментални пиеси, трябваше да напишем нова и това стана в къщата на един наш познат, който живееше на улица „Бързарица“. Заглавието е свързано точно с това. „Мецофорте“ са наши приятели, а Ясен им е страхотен фен. Целият албум на PlaYIS е изцяло в стилистиката на най-комерсиалния вид на джаза – смуут джаз, фънк, поп с елементи на джаз. Тези жанрове са съчетани така, че да се получава звучение, създаващо добро настроение и усещане у хората, когато го слушат – било то на път или на концерт.
Стоян: Нека да кажа, понеже Ясен от скромност няма да го каже, всички пиеси са негови авторски. Той е композитор и направи аранжиментите. Да, естествено че и Ивайло, и аз сме придали нещо от нас, от нашия характер на аранжиментите, но нещата са изцяло на Ясен.
Следващата пиеса от албума е „7/4“ или „Седем четвърти“. Тя е една от любимите ми. В този албум мога да изброя 11 любими пиеси, а тази е една от тях. Седем четвърти е характерен размер, който, ако малко се забърза, става седем осми, а всъщност това е ръченицата. Но тук този размер звучи много латино, като самба. Той разчупва албума. Подсъзнателно ти действа като фолклорен, в също време звучи джазово, във фюжън стил. Седем четвърти за мен като музикант, който свири и фолклор, си е ръченица.
Ясен: Фюжън ръченица.
Ясен: Основна причина за нашето съществуване като трио и за това, че имаме първи албум и много слушатели вече за радост го държат в ръцете си и го слушат, е Yamaha и най-вече – „Динакорд България“. Те съвсем открито и безапелационно застанаха зад нас и ни подадоха ръка. Без тяхната помощ това наистина беше абсурдно да се случи. Трябва да кажа две имена, на които лично благодарим – Валерия Николова…
Ивайло: Валерия Николова и Ангел Димовски.
Ясен: Да, и Ангел Димовски, който седи зад нас като музиканти поотделно много отдавна. С него се познавам може би от поне 30 години. През тях той винаги е помагал. Разбира се, ние не сме единствените музиканти, на които помага, но конкретно към нас той има специално отношение.
Ивайло: В България ние сме обезпечени с най-доброто, с което Yamaha разполага.
Ясен: И заради това сме рекламни лица на музикалните инструменти Yamaha. На сайта им са изброени артистите на Yamaha във всяка една точка на света, там са и нашите имена. Много се радвам!
Ивайло: Това приятелство и сътрудничество е от 2003 г. Можете да си представите колко години! Това са приятелски взаимоотношения, които и до ден-днешен ги поддържаме, което е много хубаво.
Ясен: Трябва да споменем, че и гостите в албума също са артисти на Yamaha. Всеки един от тях представлява китарите Yamaha. Много пъти сме се чудили дали не ни липсва наистина инструментът Yamaha към групата. Засега нищо няма да казвам, имаме идеи, нека да видим. Ангел и Валерия дадоха идеята за гости в албума, за да бъде малко по-завършен откъм инструменти. Все пак Yamaha не правят само кийборди, барабани и бас китари.
Изпълнявали сме музиката от албума и на други места по света. В концерта ни в Хърватия се включи един от гостите – Елвис Танич. Той е изключителен музикант. Спомням си, че като бяхме на фестивала в Опатия преди две години, го поканихме да свири в пиесите с негово участие. Той веднага се съгласи и предложи да се включи и в други. Накрая така стана, че свири във всички. Изключителен музикант! А ние никога не сме се събирали с него, не сме имали нито една репетиция. За нас е голямо удоволствие да си правим такива експерименти.
Снимкa: Светослав Николов
Ивайло: To Somebody е от албум на група „Те“ от далечната 2003 г. В албума трябваше да влязат две инструментални пиеси и това беше една от тях. Тя е направена на един дъх, по идея на Ясен. Всичко се случи директно в студиото. Бяха насложени вокали, които в нашата версия ги няма. Тя е нов, съвременен прочит – смуут джаз, лежерно, с релаксиращ саунд и груув, което предразполага към кадифено звучене за ухото.
Ивайло: Прави ми впечатление, че при нас на първо място са човешките взаимоотношения и интереси. Това няма как да се учи, да го направим нагласено или режисирано. Просто има хора с общи гледни точки към музиката и то се получава. Най-хубавото при нас е, че се получава без излишни уговорки. Много хора много репетират. Не бих казал, че сме от тях. Достатъчно е просто да се разберем и да си кажем. Слушаме идентична музика, имаме еднаква визия за саунда, за груува, за концепцията. И само един поглед между нас е достатъчен.
Ясен: Ще цитирам Стоян, който много пъти е давал един пример за взаимодействието ни като музиканти на сцената. Нека първо да обясня нещо техническо. Ако с един синтезатор трябва да командваш други инструменти, това става чрез миди кабел. Стоян казва, че между нас има един невидим миди кабел, който ни свързва и ние дори дишаме по еднакъв начин. Ето днес на сцената на много пъти си помислих, че наистина този миди кабел не се е прекъснал и продължава да работи. Да направиш засечка, стоп, кресчендо, нюанс в музиката, дишайки заедно с другите, е нещо необяснимо. То не се учи, не се придобива, не се купува. Това е нещо, което или го има, или го няма. Аз винаги ще го казвам – ние сме много щастливи хора, че свирим по този начин, че точно ние така сме се събрали.
Стоян: И като сме свързани с миди кабел, аз забелязвам, че съм сложил на най-ниска стойност буферсайза и няма никаква латенция.
Ивайло: И това не е технически термин!
Ясен: Eject е инструментална пиеса, която се наложи да влезе в един от предишните албуми на група „Те“ през 2003 г. Пред мен стоеше задачата да напълня със съдържание двете инструментални произведения. Спомням си, че идеята за тази пиеса ми дойде с ясното съзнание, че басът ще бъде изсвирен от Ивайло Звездомиров, защото знам той как свири. Написах я с вдъхновението от моя приятел. Винаги, когато излезем на живо, и едно време, и сега, продължавам да казвам, че тази пиеса е написана за него.
Ивайло: Много е мило! Аз си спомням зародиша на самата пиеса. Правехме саундчек в клуб Backstage. Записахме идеята с телефон и след това я възпроизведохме в студиото.
Ясен: Даже Ивайло още си пази схемата в тестето нотни листа. Много ми стана интересно, когато днес я видях. Тя изглежда като схема на електротабло – едни квадрати, правоъгълници, в които пише някакви неща, които само той си разбира. Казва, че си я знае наизуст.
Снимкa: Светослав Николов
Стоян: Следващата пиеса в албума се нарича Opening. С него откриваме концертите си, но в албума е шеста поред. Тя звучи много, много свежо, мелодично, мажорно, позитивно, ведра е.
Ивайло: Първоночалната идея бе тази пиеса да открива албума, но после наредихме песните по друг начин.
Стоян: Само да вмъкна – следващият албум ще започне с Closing.
Ивайло: Пиесата е в 12/8, характерен, типичен фънк шафъл. В него има един определен стоп, в който трябва да направя брейк на баса. И понеже басът е шестструнен, ми отне време да измисля как брейкът да започне от ниските струни и да свърши към високите. Тази „хватка“ е специално измислена, за да се вмъкна в брейка с шестструнния бас.
Ясен: Много добре си спомням как написах No Words. Тя не беше писана за никого, а бе една от идеите ми, каквито имам и много други, които не са видели още бял свят. Беше ми станало много тъжно за това, че някой ден ще загубя роднините си. Аз бях дете, но и до днес имам много ясен спомен. Тогава много си мислех за моята любима баба, която много обичах. Тя вече не е между живите, за съжаление, отиде си на почти 97 години. Но баба ми е човекът, който ме подбутна първоначално към музиката. Тя ми даде основата, тя ми купи пианото, тя непрекъснато ме подкрепяше, до последния си дъх. Тази пиеса е много лична. Много пъти, когато я свирим, се просълзявам. Може би от всички 11 пиеси тя е най-личната и всеки много я харесва.
Осмата пиеса в албума се казва Take This. Също съм я писал по времето, когато бях част от група „Акага“. Тя влезе още в първия албум през далечната 1991 г. Абсолютно си признавам, че тогава бях много силно вдъхновен от Fourplay, от Боб Джеймс, от този по-мек смуут джаз, фюжън. Много ме бе впечатлила тази музика. Слушах много и Дейв Грусин. С Take This пресъздадох една силна емоция.
Относно фюжъна съвсем смело мога да кажа, че това е един от най-любимите ми стилове. В него се чувствам в свои води. Навремето много ме бяха впечатлили две групи – едната не е фюжън, водят я рок, но беше най-музикантската в България – ФСБ, а другата е „Мецофорте“. Интересното е, че втората открих съвсем случайно пак поради това, че по онова време нямаше толкова информация, музиката много трудно достигаше до нас. Бащата на една съученичка пътуваше до Норвегия и Финландия и й беше донесъл албума Playing For Time на „Мецофорте“ от 1989 г. Аз полудях, като го чух, намерих всичките им предишни. Изумих се, когато разбрах, че групата прави толкова жизнерадостна, мажорна и ведра музика, а живее в Исландия, накрая на света, където температурите падат до -40 градуса. Просто не можех да го повярвам! А всъщност това е музика, направена в Исландия, която те кара да си мислиш, че си в някакви широки поля, грее хубаво слънце, прекрасно ти е, свежо е около теб. Това ми даде много заряд за музиката, която написах след това, включително за „Акага“, за група „Те“, за другите изпълнители, с които съм работил. Take This пресъздава моето влечение към музиката на онова време, фюжън музиката.
Ивайло: Аз смятам, че това са някакви натрупвания с годините. Музиката, която си слушал като ученик, като студент, след това – като работещ музикант, определено дава своето въздействие, оформя вкуса ти. Аз съм слушал фюжъна на 90-те години – Chick Corea Electric Band, Джон Патитучи, Маркъс Милър, „Йелоуджакетс“, „Мецофорте“. Тяхното изкуство оставя следа и оформя твоя вкус, твоето виждане за музиката. Когато чуя такава музика, се настройвам как трябва да звуча, как трябва да свиря. Представям си, примерно, как би го изсвирил Маркъс Милър в този момент и се опитвам да го направя така. Не да имитирам дословно самия изпълнител, а да взема този вайб, това настроение. Винаги си представям музиката по този начин – в цветове. Като чуя идеята, която Ясен дава в демото, моментално си представям моят инструмент къде трябва да застане, какъв трябва да бъде саундът, как трябва да бъде изсвирено. И го дискутирам, съответно.
В пиесата Instro мелодията е водена от баса. Тя се появи по време на саундчек в клуб „Мармалад“ в Пловдив. Бе направена заготовка – басът изнася мелодията, Ясен с лява ръка акомпанира. Много бих искал и аз да се почувствам така на шестструнен бас като моите любимци, и аз да изнеса една такава мелодийка – и това ми се случи! Много лично приемам тази мелодия и много й се радвам, когато я свиря.
Ясен: Имам още идеи за такава шестструнна изява в следващия ни, бъдещ албум.
Снимкa: Светослав Николов
Стоян: Аз съм слушал в фюжън музика – не чак такава позитивна и жизнерадостна. Всяка група, всеки композитор си прави композиции, различни по характер и по настроение. В нашето трио PlaYIS те са светли, носят страхотно настроение, много позитивизъм. Това е свързано с характера на човека, който го е измислил, който го е композирал. Тук ще кажа, че като характер, в шегите си приличаме и тримата. Това е много важно, след като вече сме и приятели, защото много ни помага да свирим с усмивка, с настроение. Това се предава на публиката. Различните стилове в своята музика смесваме така, че докато свирим, поглеждам и публиката – и тя също е с усмивка на лицето.
Когато за първи път чух пиесата Upside Down, си помислих, че е в някакъв много странен неравноделен размер. Започнах да се мъча да го изброявам като 11/8, като копаница, като ръченица, като какво ли не, то си се оказа, че си е чисто в 6/4, в равноделен размер. Подскочих от радост и приятна изненада, защото това е пример за прав ритъм, който създава илюзия, че е в неравноделен размер. Уникално е! Такива попадения рядко се случват и тук се е получило – в Upside Down. В нея имам соло на барабани, а пък Ивайло и Ясен ми акомпанират.
Ясен: Когато сглобявахме парчето със Стоян, беше ясно, че там ще има по-дълго соло на барабани. Това е една много силна страна на Стоян, то коя ли на него не му е силна! Но нещата, които изсвирва, са умопомрачителни! Ние свирим в един размер, а той минава през цялата палитра от размери и всякакви колаборации, какво ли не прави, такива фокуси се случват в това соло на Стоян, че просто усмивката никога не слиза от лицето ми. И всеки път той изсвирва нещо различно. Не е много лесно да му акомпанираме. Много е трудно да се абстрахираш от барабаните. Обикновено те са инструментът в една група, който държи структурата – това е основата на къщата. Ние се опитваме да държим къщата от покрива и стените, а отдолу основата е който където си иска. И къщата не трябва да се срути. Досега сме успявали. Наистина е много предизвикателно солото в тази пиеса.
Ивайло: Идеята е, че аз и Ясен свирим остинатен риф, винаги застанали близо един до друг, когато сме на живо, а Стоян да прави каквото си иска отгоре. Ние просто държим основата на къщата.
Стоян: Но това мога да си го позволя само с такива музиканти, които са толкова здрави в тайминга и ритмични. Чувствам се сигурен, като седнал в удобно кресло, все едно някой ми дирижира.
Ясен: Давам си сметка, че всеки път, когато свирим тази пиеса, ставаме все по-освободени. Даже вече толкова и не се гледаме с Ивайло. Придобиваме рутина, но не спира да ни е интересно, трябва да се знае това. Винаги е предизвикателство! Не знаеш какво се случва. Ето, тази илюзия, която Стоян споменава, че звучи неравноделно, но всъщност е равноделно. Ако някой тръгне да го изброява, ще му бъде много трудно, защото човек лесно се подвежда. Това е – Upside Down – нещо, което е с краката нагоре, горе е долу, долу е горе. В крайна сметка се събираме. Започваме и завършваме заедно тази пиеса.
На снимката (от ляво надясно): Светослав Николов, Ясен Велчев, Ивайло Звездомиров, Юри Чарийски, организатор на джаз фестивала в с. Камен бряг, Стоян Янкулов. Снимкa: Преслава Пейчева
На мен ми е приятно да бъдем заедно първо и най-вече, защото сме приятели заради самите хора. Музиката е нещо велико, тя те събира на сцена с хора от цял свят, от различни раси, с различни вярвания, с различни характери. Но това, което може много да те раздалечи, не е музиката, а точно тези неща, които казвам. Когато се съберем на сцената хора с еднакви вярвания, с еднакво разбиране и светоусещане, смело ще го кажа – с любов един към друг, тогава музиката е само една добра притурка. Така че това е може би нещото, което мен най-много ме радва, и, разбира се, самият факт, че когато седнеш да свириш с тези музиканти, няма никакви тайни, просто много леко става, няма затруднения, няма дебели проблеми, които да не можем да разрешим. Просто ние се наслаждаваме на музиката. Това е страхотно!
Ивайло: Удоволствие е и е велико усещане, когато можеш да се концентрираш върху това, което ти трябва да направиш в групата, без да се притесняваш за хората около теб – тоест – да имаш доверие, взаимно доверие, да знаеш, че той може да се облегне на мен. Това взаимно доверие страшно много помага и ти излизаш на сцената с една самоувереност, с едно самочувствие и спокойствие, което те кара да мислиш за най-важните неща в този момент. Другото, което също днес си говорихме със Стоян колко е важно – ние обръщаме голямо внимание на техническата част. За нас е много важно как ще свирим нещата, но и как ще звучат, тоест – да имаме технически познания откъм звук – как звучи инструментът ти, в коя характеристика, в коя честота, къде трябва да бъде. В тези случаи Ясен винаги излиза отпред при звукорежисьора и той се явява като следващия саунд инженер. Всеки от нас е работил в студио и знае колко е важно това. Защото това, което ти е в главата, това е добре, това, което изсвириш, също е добре, но за да стигне до слушателя, то трябва да е озвучено по подходящия начин. Тонинженерът е връзката, за да може публиката да разбере какво искаш да изсвириш.
Ясен: И да се наслади.
Ивайло: В случая се радвам, че технически ние сме по някакъв начин грамотни и държим звукът да бъде хубав, ясен, артикулиран. Така да бъдат разделени инструментите, че и на малък говорител от телефон, и на касетофон, и на голяма апаратура да може да се чуе всеки детайл от музиката.
Стоян: Днес точно пък с Ивайло си говорихме, че при нас има много свобода. Обаче много хора разбират погрешно свободата и се получава слободия. При нас има свобода в реда. Аз много се кефя на такава свобода в реда – прецизност в изпълнението, прецизност в звука, както Ивайло каза, и в също време ти пак се чувстваш свободен, пак можеш да импровизираш, пак можеш да музицираш, да направиш всичко, което си поискаш. Ето, аз така разбирам свободата.
Ясен: В днешно време е много по-ценно да свириш с добри хора, отколкото с добри музиканти. Добрият музикант не винаги ти дава това, което ти дава добрият човек.
Пиесата „Бис“ е един бис, който ние обикновено свирим. Тя има два края – фалшив и истински. Понеже излизаме за бис, хората ръкопляскат, ако ръкопляскат още, ние си довършваме, правим втори финал, за да бъде бисът съвсем бис. Така че заради този фалшив финал, може би, пиесата ни е изключително позитивна. Какво по-хубаво от това да се разделиш с публиката с нещо позитивно. Така че, друго заглавие нямаше как да има за нея.
Снимкa: Преслава Пейчева
Разказа на тримата музиканти можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
